Бранимир Събев - Хоро от гарвани

— Глупости! — ядосал се Уинтърс, вече напълно изтрезнял. — Няма да ти слушам измислиците. Яд ме е, че ти дадох цяла двайсетачка, за да ми надрънкаш куп лъжи!

Преди Адора да успее да каже каквото и да било, гневният служител на закона излязъл от къщичката и затръшнал вратата след себе си.

Докато вървял по улиците, младият детектив се ядосвал на себе си и се зарекъл до края на живота си да не ходи при подобни шарлатани. Крачел толкова нервно, че сам не забелязал как се озовал на две преки от парка. Тогава до ушите му достигнал писък. Мъжът се сепнал и затичал към парка, откъдето се чували виковете. Прекосил на бегом главната алея и се озовал пред езерото, където пред очите му се разкрила страшна гледка.

Пред пейката, точно където били станали предните две убийства, лежало мъртвото тяло на руса жена на средна възраст. Лицето й било застинало в предсмъртна гримаса на ужас и болка, а тялото й било покрито с рани. А над нея, досущ демон на отмъщението, се възправяла статуята, чието място било зад пейката. Тя бавно извърнала главата си, а каменните й устни били застинали в сатанинска усмивка. Косите на Бен се изправили от страх. „Значи всичко е било вярно, ясновидката не ме е излъгала!“ — мислел си той, обзет от сковаващ страх. С треперещи ръце извадил от вътрешния си джоб служебния „Смит & Уесън“. Каменният убиец невъзмутимо тръгнал към него, а ръцете му били в кръв до раменете.

— Стой на място! — извикал с променен от страх глас Бен.

Ала статуята не спирала. Тогава детективът се прицелил и стрелял шест пъти в нея. Всеки куршум оставял следа в тялото на статуята, ала тя не спирала. Накрая ударникът изщракал на празно и устата на полицая пресъхнала. Убиецът бил на три ярда от него, а краката на Бен сякаш били вкопани в земята.

Тогава зад рамото на детектива изтрещял чудовищен изстрел и главата на статуята се пръснала на парчета. Последвали още два изстрела в гърдите на чудовището. Те се пропукали и статуята се сринала насред алеята в облаче прах. Бен се обърнал и съзрял зад себе си сержант Харисън с огромна пушка „Мозберг“ в ръцете. Челюстта на гиганта била увиснала до земята.

— Добра стрелба, сержант — мрачно казал Бен.

— Благодаря, сър — изломотил Харисън.

Двамата приседнали на земята, гледайки останките от каменния убиец, а зад тях се носел воят на полицейските сирени.

Арни привърши разказа си и си наля уиски.

— Да направим още няколко раздавания, а?

— Мен не ме бройте — промълви Тони. — Ще си ходя.

— Късно ли стана, сукалче? Да не би мама да ти се скара? — подкачил го Кърт.

— Да. Стана късно, а мама ще ми се кара. Отивам си вкъщи да произвеждам фекалии — нали съм машина за лайна.

Тони взе палтото и си тръгна, съпроводен от дружния смях на партньорите си.

Нощта се спускаше бавно над гората. Лунният сърп осветяваше с бледото си сияние пустите полета, намиращи се на около три мили от близкия град, а звездите грееха покровителствено на небосвода. Над отдавна пресъхналата река се извисяваше като арка стар каменен мост, под който гореше оскъден огън. Около него се бяха сгушили двама дрипави скитници, които ядяха лакомо зрял фасул направо от консервите, тракайки с ръждясалите си лъжици. Единият привърши и запрати тенекиената кутия в мрака, след което изтри лъжицата в дрехите си и я прибра. Дрънченето отекна в тишината като гонг. Другият скитник го изгледа и поклати неодобрително глава.

— Правиш боклук, Джибсън. Не ти ли пука за това?

— Ни най-малко — невъзмутимо отговори този, когото нарекоха Джибсън. — Обществото хич не го е грижа за нас, Тод, защо мен да ме е грижа за него? Те ме изхвърлиха така, както аз изхвърлих тази консерва.

— И все пак замърсяваш природата…

— Майната й на природата. Ти пък к’во толкова си се загрижил?

Тод не отговори, а дояде мълчаливо боба си. После грижливо прибра тенекиената кутия в един от джобовете на палтото си. Протегна се и се зави в парцаливото одеяло. Джибсън го изгледа намръщено, след което сви рамене и легна от другата страна на огъня. Двамата скитници се мъчеха да заспят, но сънят бягаше от очите им. Мислеха за проблемите си — как и откъде ще намерят храна утре, дали ще има къде да се подслонят… Мислеха и за миналото си, за това как бяха изпаднали до най-ниското стъпало в стълбата на живота. Накрая Джибсън не издържа, отви одеялото от себе си и приседна до огъня.

— По дяволите, не мога да заспя. Не мога и това е.

Другият скитник се подпря на лакът и въздъхна.