Мусагит Хабибулин - Хан Кубрат (Величието на Фанагория)

Илбарис стоеше на палубата и гледаше натам, откъдето трябваше да се покаже светилото. Зад гърба му равномерно отекваха стъпките на стражите. Улицата, която водеше към пристана, бе пуста. Вятърът подухваше, отначало едва-едва, а после все по-силно. Тангра, но какво… Ако се появят Агасике и Симоката, може веднага да се опънат платната.

По гладката повърхност на морето се появиха вълнички. Корабът, завързан за пристана с дебели въжета, се заклати и разплиска зелената вода по камъните на кея. Това е, свърши се, време е да отплават.

Илбарис се спусна към каютата си, взе ковчежето и отново се качи на палубата.

— Камай!

— Да, буйтуре.

— Камай, щом слънцето изгрее, заповядай да вдигнат платната. Къде е кормчията?

— Спи, буйтуре. Да го събудя ли?

— Да, нека става. Върви.

„О, Тангра! Защо мълчиш? Не искаш ли да ми помогнеш? Защо? Защо?…“

Камай доведе Денис, който спеше, вървейки.

— Денисе! — в гласа на Илбарис имаше нещо, което накара пияният веднага да се събуди.

— А, буйтуре!… Искаш ли вино? Там при мен има още…

— Камай! Вземи още двама алипи, завържи този пияница с въже и го хвърли за малко зад борда.

— Слушам, буйтуре!

Кормчията не бе успял да разбере какво става, когато го хвърлиха зад борда, препасан през гърдите с въже. Извадиха го. Водата се стичаше по палубата. Наоколо мълчаливо гледаха гребците.

— Камай! Ако видиш кормчията още веднъж пиян, постъпи по същия начин. Разбрано?

— Да, буйтуре.

От погледа, който Камай метна към Денис, не оставаше и капка съмнение, че точно така и ще стане.

— Иди се приведи в ред — каза Илбарис; жал му беше за Денис, но пияният кормчия е по-страшен и опасен, от която и да е буря.

— Камай! Аз оставам.

— Но, буйтуре…

Илбарис отведе воина към единия борд и нещо му зашепна на ухото.

— Запомни ли всичко, батире?

— Всичко запомних, буйтуре.

И точно в този миг Илбарис видя Агасике. Наистина, по-скоро се досети, че е той. Той и Симоката. Но в какъв вид? Опърпани, като двама осъмнали пияници, те вървяха и се подкрепяха един друг — нито един императорски шпионин не би ги познал така. Симоката просто приличаше на старо чучело, а тъстът на Денис се спъваше на всяка крачка и раздираше утринния въздух с непристойни ругатни.

— Камай!

— Да, буйтуре.

— Веднага щом тези двамата се озоват на борда, вдигай трапа и опъвай платната.

— Тези двамата ли, буйтуре?

— Изпълнявай.

Алипите не бяха успели още да вдигнат напълно трапа, когато тежкото четириъгълно платно бавно пропълзя по мачтата и се изду от свежия вятър. Гребците, които вече не бяха приковани с тежка верига роби, а свободни хора, се отблъснаха от кея с прибраните навътре весла. Корабът потрепера, тъмната ивица вода, която отделяше левият борд от каменния пристан, започна да се увеличава, след това платното улови вятъра, мачтата проскърца и улиците, пресечките, площадите и къщите на Константинопол започнаха да се отдалечават. Смаляваха се все повече и повече, докато не изчезнаха съвсем. Последен изчезна съборът на Света София.

Илбарис се спусна долу. Агасике седеше на леглото, гледаше пред себе си, а Симоката лежеше.

— Е — каза Илбарис, — здравейте. Здравей, уста Агасике. И ти, аксакале Симоката.

— Няма вече Симоката — каза гъркът. — Той вчера умря и лекарят потвърди смъртта му. Мисля, че днес тялото му ще бъде погребано в общата могила за бедните. А пред теб стои твоят далечен роднина Симай-ата. Запомни ли? Симай-ата. Постави стража на вратата и нека остане чак до Фанагория…

Илбарис пристъпи към него:

— Уста… Агасике…

— Добре, буйтуре. Когато видиш ювиги-хана, кажи му, че гърците може и да обичат златото повече от всичко на света, но помнят доброто така, както и всички останали хора.

Илбарис измъкна сандъчето и отвори капака:

— Трябва да се разплатя с теб, майсторе.

— Трябва, буйтуре. Дай ми петстотин дирхема.

— А останалите?

— Останалите ще ги дадеш на този, който дойде при теб във Фанагория на онова място, където се намира магазинът на юдея Авраам, търговеца на благовония, и ти покаже втората половина на ето тази монета. Носи я на шията си.

Същата нощ на едно уединено място Агасике слезе от борда и се разтвори в мъглата. А корабът, гонен от попътния вятър, продължи спокойния си бяг на север…

А

Аванпост — преден пост.

Аждах — зло същество от митологията на татарите и монголите, наподобяващо огромна змия, което живее край водоемите и изяжда хората и животните, идващи да пият вода.