Хауърд Джейкъбсън - Въпросът на Финклер

„Лелката“ нямаше желание да говори с него.

Той писа по една обява във вестника за заместник-директор на новоорганизиран фестивал по изкуствата на Южния бряг. Новоорганизиран означаваше помещаващ се в училищна библиотека, в която нямаше книги, а само компютри, и разполагащ с трима гостуващи лектори и никаква публика. Това му напомни за БиБиСи. Самата директорка редактираше цялата му кореспонденция на по-прост английски, както правеше и с начина му на говорене. Разделиха се заради спор за съдържанието на една брошура.

— Защо да пишем въодушевяващ, след като можем да кажем секси? — попита го тя.

— Защото фестивалите по изкуствата не са секси.

— И знаеш ли защо е така? Защото държиш да се използват думи като въодушевяващ.

— Какво й е на думата?

— Това е пасивен език.

— Няма нищо пасивно във въодушевлението.

— Ето, дори като го произнасяш, звучи така.

— Да приемем жизнерадост като компромисно решение? — предложи той без всякаква такава.

— А защо не приемем да си потърсиш друга работа като компромисно решение?

Те спяха заедно. Нямаше какво друго да се прави. Когато никой не се появи на фестивала им, двамата се съвокупляваха на пода на физкултурния салон. Тя носеше сандалите си на коркови платформи дори докато правеха любов. Едва след като го уволни, той осъзна, че я обича.

Името й беше Джули, за което той също си даде сметка едва след това.

Хули.

После той заряза кариерата в областта на изкуствата и се посвети на поредица от неподходящи длъжности и също толкова неподходящи жени, влюбвайки се всеки път когато започваше нова работа и разлюбвайки — или по-точно казано, бидейки разлюбван — при всяка поредна промяна. Известно време кара фургон за преместване на мебели, като се влюби в първата жена, ползвала услугите му, след това — електрокар за развозване на мляко, при което се влюби в касиерката, която му плащаше всеки петък вечер, работи като помощник на една италианка, специализирала се в поправката на плъзгащи се прозорци на викториански къщи, която зае в сърцето му мястото на касиерката, беше управител на отдела за обувки в известен лондонски универсален магазин, където се влюби в управителката на отдела по текстил от горния етаж, докато накрая се установи на що-годе постоянна и зле платена работа в една театрална агенция, предлагаща дубльори на известни личности за партита, конференции и фирмени събития. Треслъв не приличаше на никоя конкретна знаменитост в частност, но затова пък като цяло наподобяваше на много известни хора, благодарение на което се радваше на търсене ако не заради правдоподобността, то заради променливостта си.

А жената от отдела за текстил? Тя го напусна, когато престана да е ясно чий дубльор е всъщност.

— Не ми харесва да не знам кой си всъщност — каза му тя. — Това се отразява зле и на двама ни.

— Можеш да си избираш — отвърна той.

— Не искам да избирам. Искам да знам. Копнея за сигурност. Искам човек, който ще е до мен в огън и вода. По цял ден работя с меки и безформени неща, искам, когато се прибера у дома, да имам нещо твърдо. Трябва ми скала, а не хамелеон.

Тя имаше червена коса и лесно поруменяваше. Също така имаше свойството да избухва толкова бързо, че Треслъв винаги се плашеше да се приближава прекалено много до нея.

— Аз съм скала — настоя той от безопасно разстояние. — Ще бъда с теб до самия край.

— Е, тук поне си познал — каза тя. — Защото това е краят. Напускам те.

— Само защото съм популярен пред хората?

— Защото не си популярен пред мен.

— Моля те, не си тръгвай. Ако преди не съм бил скала, ще стана отсега нататък.

— Няма. Не ти е в природата.

— Не се ли грижа за теб, когато си болна?

— Да. Когато съм болна, си просто чудесен. Проблемът е, че за нищо не ставаш, когато съм здрава.

Той я моли още да не го оставя, дори рискува и я обгърна с ръце, като плачеше във врата й.

— Голяма скала, няма що — каза тя.

Името й беше Джун.

Популярността е относително понятие. Търсенето му като двойник на всеки и на никой не беше чак толкова голямо, та да не му остават много свободни часове, през които да размишлява за всичко онова, което беше, или, по-точно, което не беше му се случило; за жените и тъгата, която изпитваше за тях, за собствената му самота и за онази липса в него, която не можеше да назове.

Неговата недовършеност, несъбраност, започващото очакване на края, или може би това беше приключващото очакване на началото, на чакането на сюжет за неговата история.