Хауърд Джейкъбсън - Въпросът на Финклер

Около сградата се издигаха кранове, високи и неустойчиви като самата луна. Това би била чудна съдба, помисли си той. Каквото началото, такъв и краят. Кран на БиБиСи да ми пръсне мозъка. Дрисня. Можеше да чуе пращенето на черепа, подобно на звука, с който се разтваря земната кора във филмите на ужасите. Но нали животът беше такъв филм на ужасите, в който красивите жени умират една след друга. Той ускори крачка. Пред него се изпречи дърво. За да го избегне, едва не връхлетя върху една прекатурена табела за ремонт на пътя. ОПАСНОСТ. Пищялите му изтръпнаха от болка, като си представи възможния удар. Тази вечер самата му душа тръпнеше в предчувствие.

Бедата никога не е това, което си мислиш, каза си той. Тя винаги идва оттам, откъдето най-малко я очакваш. Точно в този момент една тъмна сянка от близкия вход доби формата на нападател, който го сграбчи за врата, притисна лицето му в съседната витрина, каза му да не е посмял да гъкне или да помръдне, след което го лиши от часовника, портфейла, писалката и мобилния му телефон.

Едва когато престана да трепери и успя да провери джобовете си, за да се увери, че са празни, той повярва, че това, което се бе случило, е станало в действителност.

Портфейлът липсваше, мобилният телефон също.

Писалката от джоба на сакото беше изчезнала.

Часовникът на китката му го нямаше.

А в него самия нямаше борбеност, нито инстинкт за самосъхранение, нито amour de soi 2 2 Любов към самия себе си. (Фр.) — Б.пр. , нито каквато и да е дума за онази спойка, която крепи човека и го учи да живее в настоящето.

Но пък и кога ли беше притежавал подобно нещо?

В университета той подбираше откъслечни дисциплини, да не кажем недисциплини, различни модули оттук-оттам, без да учи нещо определено като специализация, а нагаждайки подхождащи си хуманитарни курсове, подобно на части от лего. Археология, Конкретна поезия 3 3 Течение в поезията, при което се отдава значение на визуалните и типографски ефекти. — Б.пр. , Медии и комуникация, Администрация на театри и фестивали, Сравнителна религия, Сценично оформление, История на руския кратък разказ, Полове и политика. След завършване на образованието си — а всъщност така и не стана ясно дали и кога го е завършил, тъй като никой в университета не беше сигурен колко модула са нужни за едно цяло — Треслъв се оказа с толкова неопределена диплома, че единственото, което можеше да направи с нея, бе да приеме възможността за стаж в БиБиСи. А единственото, което БиБиСи съумя да направи с него, бе да го натика в късните вечерни емисии по изкуствата на Радио 3.

Не след дълго той се почувства като невзрачен шубрак сред гора от извисяващи се дървеса. Навсякъде около него другите стажанти избуяваха до главозамайващи висоти още седмици след пристигането си. Правеха го, защото единствената възможна посока за развитие беше нагоре, освен ако не се наричаш Треслъв и не стоиш там, където си, защото никой не знае, че си там. Те ставаха началници на екипи, отговорници на програми, на направления, дори генерални директори. Никой не напускаше. Никой никога не беше уволнен. Корпорацията бдеше над своите с лоялност, по-свирепа от тази на мафиотските фамилии. В резултат, всеки познаваше чудесно всички останали — с изключение на Треслъв, който не познаваше никого — и всички говореха на един език — с изключение на Треслъв, чийто език на болка и тъга беше загадка за околните.

— Давай малко по-бодро — казваха му хората в столовата. Но от този съвет само му се доплакваше. Каква тъжна фраза: „Давай по-бодро“. Тя не само подчертаваше невероятността на това той някога да се ободри, но и внушаваше, че няма за какво особено да се ободрява, ако ободряването беше единственото, на което можеше да се надява.

Той получи порицание на официална бланка от някой от Творческото ръководство — името не му беше познато, в което го упрекваха, че засяга прекалено много болезнени теми и пуска твърде мрачна музика по своето предаване. „Това е по-скоро в сферата на дейност на Радио 3“, казваше се в писмото. Треслъв написа отговор, в който напомни, че предаването му е именно по Радио 3 и кореспонденцията приключи дотам.

След повече от дузина години бродене по призрачните коридори на сградата на Корпорацията в среднощна доба, с ясното съзнание, че никой не слуша плодовете на неговия труд — защото кой нормален човек би имал желание в три часа сутринта да чуе как живи поети обсъждат мъртви поети, които със същия успех биха могли да бъдат мъртви поети, обсъждащи живи поети? — той си подаде оставката. „Някой изобщо ще забележи ли, ако предаването ми не се излъчва?“, написа в молбата си за напускане. „Някой ще забележи ли отсъствието ми, ако просто спра да идвам на работа?“ Отговор и този път нямаше.