Джулиан Барнс - Лимони на масата

След няколко месеца Лагранж стана трийсет и шестият покойник, участващ в тонтината. Тъй като Дьолакур не бе споменал никому за скарването им, се почувства длъжен да отиде на погребението. Докато спускаха ковчега, той рече на мадам Амели:

— Не се грижеше достатъчно за себе си.

Когато вдигна поглед, видя сред групата опечалени от другата страна на гроба Жан. Бе застанала най-отзад, с издута рокля.

Според него от закона относно дойките полза нямаше. Постановлението от 29 януари 1715-а беше съвършено ясно. На дойките се забраняваше да кърмят едновременно две деца под страх от поправително наказание и глоба от 50 франка за съпрузите им; те бяха длъжни да обявят собствените си бременности до края на втория месец; забраняваше им се също така да връщат децата в дома на родителите им дори в случай на незаплащане, а трябваше да продължат кърменето, което по-късно биваше заплатено от полицейския трибунал. Всеизвестно беше обаче, че на такива жени не може да им се има вяра. Те се договаряха с родителите на други пеленачета; лъжеха относно периодите на бременността си; а възникнеха ли парични спорове между родители и дойка, бебето много често не оцеляваше до следващата седмица. Може би в края на краищата той трябваше да позволи на Жан да кърми сама детето си, защото тя искаше именно това.

При следващата им среща Дьолакур изрази учудването си от появата й на гроба. Доколкото знаеше, Лагранж никога не се бе възползвал от правото си да посещава градската баня.

— Той ми беше баща — отвърна тя.

„За бащинството и синовенството“. Указ от 23 март 1803 година, обнародван на 2 април. Глава Първа, Втора и Трета.

— Как така? — успя единствено да изрече той.

— Как така? — повтори тя.

— Да, как?

— Сигурна съм, че по обичайния начин — отговори момичето.

— Аха.

— Посещаваше майка ми, както…

— Както аз теб.

— Да. Беше много привързан към мен. Искаше да ме признае, да ме направи…

— Свое законно дете?

— Да. Но мама не даваше дума да се издума. Много спориха за това. Тя се боеше, че ще се опита да ме открадне. Пазеше ме от него. Понякога той ни проследяваше тайно. На смъртното си легло мама ме накара да й обещая никога да не го приемам у дома и да не контактувам с него. Зарекох се. Мислех, че няма да наруша обещанието, ако отида на погребението му.

Жан-Етиен Дьолакур седеше на тясното легло на момичето. Нещо му убягваше. Светът му се струваше по-безсмислен, отколкото трябваше да е. В случай че оцелееше при раждането, детето щеше да бъде внуче на Лагранж. Това, което предпочете да не ми казва и което майката на Жан е криела от него, което аз на свой ред не съм казал на Жан. Правим закони, но пчелите се роят въпреки тях, зайците търсят други зайчарници, гълъбите отлитат в други гълъбарници.

— Когато бях комарджия — рече най-сетне той, — хората ме укоряваха. Осъждаха хазарта като порок. Аз не мислех така. За мен той означаваше логическо изследване на човешкото поведение. Когато се отдадох на чревоугодничество, ме обявиха за ненаситник. Не бях съгласен. За мен това бе разумен подход към житейските удоволствия.

Погледна я. Тя май не проумяваше какво й говори. Е, вината беше негова.

— Жан — рече той и хвана ръката й, — не бива да се страхуваш за детето си. Недей да изпитваш опасенията на майка си. Не е необходимо.

— Добре, господине.

На вечеря той слушаше бръщолевенията на порасналия си син, но се отказа да противоречи на глупостите, които изричаше. Дъвчеше парченце дървесна кора, ала без апетит. По-късно млякото в чашата имаше вкус на престояло в меден гюм, задушената маруля вонеше на тор, ренетата беше жилава като конските косми във възглавницата му. Когато го намериха на сутринта, ленената му нощна шапчица бе смачкана във вкочанената ръка, макар че никой не можеше да каже дали е възнамерявал да си я сложи, или по някаква причина е решил да я свали от главата си.

Пилчър Хаус

18 февруари 1986 г.

Драги д-р Барнс, (Навъртяла съм доста години, подкарах осемдесет и една.)

Аз чета сериозни ТРУДОВЕ, но ако искаш нещо по-леко за вечерите, каква прочитна литература ще намериш в един старчески дом? (Ще Ви стане ясно, че отскоро съм във „Взел-дал“, така съм го кръстила.) „Литература“ колкото щеш, дарена от Червения кръст. Но за какво се разправя в нея? Може ли така! Къдрокосият доктор „с посребрени слепоочия“, сигурно неразбран от своята жена, а още по-добре вдовец, по време на операция поискал от влюбената в него сестричка да източи една банка. Дори на възрастта, когато можех да се поддам на такива измишльотини, предпочитах Дарвиновия „Растителен слой на Земята и дъждовни червеи“.