Джулиан Барнс - Лимони на масата

— На млади години, докато бях войник и още не познавах жена си, естествено, ползвах услугите на жените, които предлагаха себе си. Нищо от тези младежки приключения не ми подсказа, че е възможно плътските наслади да събудят любов. Представях си… не, бях убеден, че винаги става обратното.

— Как се казва тя?

— Да вземем роенето на пчелите — продължи Дьолакур. — Както знаеш, законът е ясен. Ако собственикът проследи пчелите си, когато се роят, има право да си прибере рояците и да ги смята за своя собственост. Но ако ги изпусне, притежателят на земята, където кацнат, има законно право върху тях. Или да вземем случая със зайците. Онези зайци, които преминават от един развъдник в друг, стават собственост на човека, върху чиято земя се намира вторият развъдник, освен ако той не ги е подмамил там чрез мошеничество или хитрост. Както е и при гълъбите. Ако прелитат над общинска земя, принадлежат на този, който ги отстреля. Ако кацнат в друг гълъбарник, принадлежат на собственика му, пак при условие, че той не ги е подмамил там чрез мошеничество или хитрост.

— Съвсем ме обърка — погледна го благо Лагранж, който бе запознат със страстта на приятеля си към спазване на границите.

— Искам да кажа, че доколкото е възможно, създаваме правила. Но кой може да предскаже кога ще се роят пчелите? Кой може да предвиди накъде ще литне гълъбът и кога на заека ще му омръзне неговият зайчарник?

— Как се казва тя?

— Жан. Прислужница е в банята.

— Жан, която прислужва в банята? — Всички познаваха Лагранж като кротък човек. Сега той скочи от стола си и го събори с ритник. Трясъкът напомни на Дьолакур за армейските му дни, за внезапни дуели и потрошен инвентар.

— Ти я познаваш?

— Жан, която прислужва в банята? Да. Забрави за нея!

Дьолакур се озадачи. Разбираше смисъла на думите, но не и мотива или целта им.

— Кой може да предвиди накъде ще литне гълъбът? — повтори той, доволен от сентенцията си.

Подпрял юмруци на масата, Лагранж се бе надвесил над него, разтреперан от яд. Досега Дьолакур не бе виждал приятеля си толкова сериозен и толкова разгневен.

— В името на нашето приятелство забрави за нея — повтори той.

— Не ме чуваш — каза Дьолакур и облегна гръб на стола си, да е по-далеч от лицето на приятеля си. — Отначало всичко се свеждаше до едната хигиена. Държах само момичето да е покорно и толкова. Не желаех ласки в замяна, напротив, отблъсквах ги. Не й обръщах много внимание. Но въпреки това взех, че се влюбих. Кой може да предвиди…

— Чувам те и в името на нашето приятелство настоявам да ме послушаш.

Дьолакур се замисли над молбата. Не, това беше ултиматум, а не молба. Внезапно се пренесе на масата за карти срещу играч, който по незнайни причини е вдигнал залога десетократно. В такива моменти, преценявайки безизразното ветрило в ръцете на съперника си, Дьолакур винаги бе разчитал на инстинкта си, а не на пресмятането.

— Няма да стане — отвърна тихо той, сякаш слагаше на масата малък коз.

Лагранж напусна кафенето.

Отпивайки от чашата с вода, Дьолакур спокойно обмисли възможните причини. Сведе ги до две: неодобрение и ревност. После изключи неодобрението: Лагранж бе наблюдател на човешкото поведение, а не моралист, който заклеймява хорските капризи. Трябва да бе ревност. Към момичето или към онова, което то въплъщаваше и доказваше: здраве, дълголетие, победа? Вярно бе, че този списък подтикваше хората към чудато държане. Лагранж явно бе превъзбуден и бе отлетял като разлютен пчелен рояк. Е, той нямаше да го последва. Нека кацне където ще.

Дьолакур продължи с обичайните си занимания. Не спомена никому за избухването на Лагранж и постоянно го очакваше да се появи отново в кафенето. Липсваха му ежедневните спорове или поне вниманието, с което Лагранж го слушаше; но постепенно се примири със загубата. Започна да посещава Жан по-често. Тя не го питаше защо и само кимаше, докато й говореше за непонятни закони и наредби. Тъй като я бе предупредил да се въздържа от неуместни прояви на чувства, тя си оставаше мълчалива и хрисима, но забелязваше, че неговите ласки стават все по-нежни. Един ден му съобщи, че чака дете.

— Двайсет и пет франка — отвърна машинално Дьолакур. Тя се възпротиви, не молела за пари. Извини й се — умът му бил другаде — и попита сигурна ли е, че детето е негово. Като чу уверенията й, по-точно тона на уверенията, в който нямаше и капка от разпалеността на измамниците, той предложи да наеме дойка за бебето и да плаща за отглеждането му. Запази за себе си изненадващата обич, която бе започнал да изпитва към Жан. По негово мнение това всъщност не я засягаше; засягаше само него и той смяташе, че ако изрази чувствата си, те ще изчезнат или ще се усложнят ненужно. Даде й да разбере, че може да разчита на помощта му и толкова. Иначе се радваше на любовта си като на нещо лично негово. Сгреши, че каза на Лагранж; и пак щеше да сгреши, ако споделеше с някой друг, дума да няма.