Джулиан Барнс - Папагалът на Флобер

Елън едва надвишаваше метър и петдесет; имаше широко лице с гладка кожа и лесно се изчервяваше; очите й, както вече споменах, бяха синьозелени; носеше дрехите, които тайнственият безжичен телеграф на женската мода обявяваше за актуални; смееше се непринудено; често се нараняваше; беше стихийна. Хукваше към някое кино, макар и двамата да знаехме, че е в ремонт. Тръгваше на зимна разпродажба през юли. Заминаваше да погостува на братовчедка, чиято картичка от Гърция пристигаше на другата сутрин. В тези нейни постъпки имаше някаква внезапност, която издаваше нещо повече от любовна страст. Във „Възпитание на чувствата“ Фредерик обяснява на мадам Арну, че е направил Розанет своя любовница „от отчаяние, както човек се самоубива“. Това, разбира се, е ловко оправдание, но е правдоподобно.

Тайният живот на Елън прекъсна, когато се родиха децата, и пак се възобнови, щом тръгнаха на училище. Случваше се някой временен приятел да ме дръпне настрана. Защо хората смятат, че искаш да узнаеш всичко? Или по-скоро защо мислят, че още си живееш в блажено неведение? Не разбират ли, че обичта е безпощадно любопитна? И защо тези временни приятели никога не пожелават да те осветлят по по-важния въпрос: че вече не си обичан? Усъвършенствах се в отклоняването на разговори — заявявах например колко по-общителна от мен е Елън или намеквах, че лекарската професия винаги е привличала клеветниците, или пък питах: „Чете ли какви страшни наводнения имало във Венецуела?“ В такива случаи, макар и неоснователно може би, усещах, че съм нелоялен към Елън.

Бяхме по своему щастливи; има такъв израз, нали? Колко щастие включва това „по своему“? Звучи малко нелогично, като „доста уникални“, но си е установена фраза и като не виждам друга, по-подходяща… Вече ви казах, че не харчеше безогледно. И двете съпруги на Шарл Бовари (хората забравят, че той се е женил два пъти) стават жертва на парите. Жена ми не беше такъв случай. Нито пък, доколкото знам, приемаше някакви подаръци.

Бяхме щастливи; бяхме нещастни; бяхме по своему щастливи. Осъдително ли е отчаянието? Не е ли то естествено житейско състояние след определена възраст? Сега е обзело мен. Преди пък — нея. След като ти се случи едно-друго, какво ти остава, освен да изживяваш нещата повторно и да крееш? Кой има желание да продължава така? Може би особняците, религиозните и (понякога) хората на изкуството — с една дума, тези, които имат измамна представа за себе си. Меките сирена се разтичат, другите се втвърдяват. Но всички плесенясват.

Налага се да си послужа с някои хипотези. Ще пусна в ход въображението си (това не съм го предвиждал, като ви обещах една чиста и неподправена история). Не сме говорили за тайния й живот, така че трябва сам да си проправям път към истината. Елън наближаваше петдесет, когато я налегнаха настроенията (не ме разбирайте погрешно: винаги се е радвала на добро здраве, а менопаузата прекара бързо, почти неусетно). Беше имала съпруг, деца, любовници, работа. Децата вече бяха напуснали дома ни; съпругът си оставаше същият. Имаше приятелки и както се казва, интереси; макар че за разлика от мен не бе отдадена на някакво страстно влечение към покоен чужденец, което да я крепи. Беше пътувала доста. Нямаше неосъществени амбиции (макар че „амбиции“ според мен е твърде силна дума за поривите, които ни подтикват да вършим едно или друго). Не беше религиозна. Защо да продължавам?

„Хората като нас трябва да изповядват религията на отчаянието. Трябва да си достоен за участта си, което ще рече — невъзмутим като нея. Като си повтаряш «Това е то, това е то!» и съзерцаваш черния трап пред краката си, запазваш спокойствие.“ Елън не изповядваше тази религия. Защо бе нужно? Заради мен ли? На отчаяните винаги им се говори да потискат егоизма си, да мислят първо за другите. Струва ми се нечестно. Защо да ги натоварваме с отговорността за чуждата съдба, когато собствената им вече ги смазва?

А може би има и нещо друго. Някои хора с възрастта, изглежда, добиват увереност за собствената си значимост. Други пък стават по-несигурни. Не е ли излишно моето съществуване? Нима обикновеният ми живот не е резюмиран, повторен и по този начин обезсмислен от малко по-интересния живот на някой друг? Нямам предвид, че трябва да жертваме себе си заради онези, които ни се струват по-интересни. В това отношение животът прилича малко на четенето. Както вече казах, не е ли безпредметно да се чете, ако размислите и чувствата, които събужда у нас една книга, се съдържат (заедно с още други) в прочита на професионалния критик? Работата е там, че този прочит си е лично твой. И така, защо да изживяваш живота? Защото си е лично твой. Но ако след време подобен отговор престане да ти звучи толкова убедително, тогава какво?