Джулиан Барнс - Папагалът на Флобер

Не, ще започна отново. Дребните хора обикновено са пъргави и сръчни, ала това не важеше за Елън. Едва надхвърляше метър и петдесет, но беше тромава и непохватна. Блъскаше се в разни предмети, препъваше се. Имаше чувствителна кожа, но не обръщаше внимание, ако се ожули или натърти. Веднъж я стиснах над лакътя, защото тръгна да пресича площад „Пикадили“, без да се оглежда; на другия ден върху ръката й червенееха отпечатъци като от железни пръсти на робот. Не каза дума за това, а когато й посочих белезите, въобще не си спомни, че е хукнала да пресича непредпазливо.

Ох, я пак да започна отначало. Тя беше обичано единствено дете. Беше обичана единствена съпруга. Беше обичана и от любовниците си (така или иначе, трябва да го призная), макар че „обич“ е дума, която незаслужено въздига някои от тях. Обичах я; бяхме щастливи; липсва ми. Тя не ме обичаше; бяхме нещастни; липсва ми. Вероятно й бе дотегнало да я обичат. На двайсет и четири години Флобер заявява, че е „узрял, да, наистина, преждевременно узрял. Но то е, защото са ме отглеждали в парник“. Твърде много ли любов получаваше? Повечето хора не издържат дълго на този темп, но Елън успяваше. Или може би представата й за любовта бе по-различна: защо решаваме, че всички трябва да мислят еднакво? Вероятно за нея любовта беше нещо като пристанище „Мълбъри“, убежище сред разлюляното море. Не можеш да пуснеш там котва за вечни времена; пак потегляш. А старата любов? Старата любов е ръждясал танк, който стои на пост край някой обелиск; и тук някога се е воювало за свобода. Старата любов е като пустеещо бунгало на ноемврийски плаж.

Веднъж подслушах разговора на двама мъже в една селска кръчма. Обсъждаха някоя си Бети Кориндър. Да, точно това име чух. Бети Кориндър, Бети Кориндър, нито веднъж не казаха само Бети или оная Кориндър. Изглежда, е била доста шавлива; макар че по-флегматичните са склонни да преувеличават това качество у другите. Шавлива била тая Бети Кориндър и мъжете в кръчмата хихикаха злорадо. „Нали знаеш какво разправят за Бети Кориндър.“ Това беше твърдение, а не въпрос, макар че последва и въпрос: „Каква е разликата между Бети Кориндър и Айфеловата кула?“ Кратко мълчание за обмисляне на личния опит. „Не всеки се е качвал на Айфеловата кула.“

На двеста километра от къщи се изчервих заради жена ми. Дали по местата, където скиташе, не се разправяха и за нея подобни вицове? Нямах представа. Освен това преувеличавам. Може и да не съм се изчервил. Може и да не съм се засегнал толкова. Жена ми не приличаше на Бети Кориндър, каквато и да беше тая Бети Кориндър.

През 1872 г. във френските литературни среди надълго и широко се обсъждало отношението към прелюбодейката. Трябва ли съпругът да я накаже, или да й прости? В „Мъжът-жена“ Александър Дюма-син предлага простичък съвет: „Да я убие!“ През същата тази година книгата му била преиздадена трийсет и седем пъти.

Отначало ме заболя; тогава само това ми беше в главата. Жена ми спеше с други мъже: да се притеснявам ли? Към мен Елън винаги беше добра: да се притеснявам ли? Беше добра не защото изпитваше вината на изневярата, а просто ей тъй. Работех много; тя беше грижовна съпруга. В днешно време такива изрази не се използват, но това си е самата истина. Нямах любовници, защото не съм пожелавал. Пък и типичният лекар коцкар е доста отблъскващ образ. А Елън се впускаше в авантюри, защото сигурно й е било интересно. Бяхме щастливи; бяхме нещастни; липсва ми. „Прекрасно ли е или глупаво да възприемаш живота на сериозно?“ (1855)

Най ми е трудно да обясня колко непокварена си остана Елън въпреки всичко. Не се превърна във вулгарна грубиянка, не започна да харчи безогледно. Вярно, понякога отсъстваше от къщи малко повече, отколкото е редно; често се случваше след дълги часове пазаруване да донесе у дома подозрително малко покупки (не беше чак толкова съобразителна); дните, когато отиваше в града заради нова театрална постановка, доста зачестиха. Но иначе беше почтена. Прикриваше само тайния си живот. За него тя лъжеше непредпазливо, както й хрумнеше на мига, и чак ми ставаше неловко; ала за всичко друго ми казваше истината. Сещам се за един израз, с който прокурорът на „Мадам Бовари“ описва изкуството на Флобер: „реалистично, но несдържано“.

Дали оживена от изневярата, жената не става по-желана от съпруга си? Не, нито повече, нито по-малко. Включително и това имах предвид, като ви казах, че не беше покварена. Проявявала ли е боязливото покорство, което според Флобер е присъщо на невярната съпруга? Не. Дали и тя като Ема Бовари след време не е „открила в прелюбодеянието теготата на брака“? Не сме говорили за това. (Бележка: Първото издание на „Мадам Бовари“ съдържа „теготата на своя брак“. В изданието от 1862 г. Флобер възнамерявал да изпусне „своя“ и така да подсили жлъчността на израза. Но Буйе го посъветвал да бъде по-предпазлив — изминали са само пет години от процеса, — тъй че притежателното местоимение, което подвежда под отговорност само Ема и Шарл, останало в изданията от 1862 и 1869 г. Чак през 1873 г. Флобер го зачеркнал и по-общото обвинение най-сетне било огласено.) Може би е разбрала, че изневярата, както казва Набоков, е най-баналният начин да се издигнеш над баналното? Едва ли, Елън не боравеше с такива категории. Тя не се държеше предизвикателно, не демонстрираше осъзната свобода; просто беше поривиста, спонтанна, буйна, необуздана. Може би и аз съм виновен; вероятно прощаващите и сляпо влюбените са по-дразнещи, отколкото предполагат. „Най-голямото изтезание след невъзможността да живееш с тези, които обичаш, е принудата да живееш с тези, които не обичаш.“ (1847)