Джулиан Барнс - Папагалът на Флобер

После настъпва лудостта. А след нея — самотността: не драматичната мъка, която си очаквал, не интересното страдание на вдовството, а просто самотност. Очакваш нещо почти апокалиптично, земята да се разтвори, да полетиш в пропаст; но нищо подобно; това е делнично нещастие, подобно на чиновничеството. Какво казваме ние, лекарите? Дълбоко съжалявам, мисис Еди-коя си, чака ви един мъчителен период, но, вярвайте ми, той ще отмине. Ето ви тези хапчета, вземайте по две всяка вечер; гледайте да си намерите някакво интересно занимание — курс по класически танци? — и не се притеснявайте, след шест месеца всичко ще бъде постарому; винаги сте добре дошли да си поприказваме. Сестра, ако пак се обади, повторете й същото, ако обичате; не, няма смисъл да я преглеждам, не тя е умряла, нали така, погледнете нещата от хубавата страна. Как каза, че се казвала?

А после всичко това се случва на теб. В него няма нищо изключително. Траурът е бавно точещо се протяжно време; нищо друго освен време. В своя „Препис“ Бувар и Пекюше са включили един съвет по въпроса „Как да забравим покойните си приятели“: лечителката Тротула от Салернската школа твърди, че лек за такова нещо е пълнено свинско сърце. Може и да прибегна до него. Опитах с пиене, но не помага. Алкохолът те напива, и толкова, никога не е помагал за нещо друго. Казват, че работата лекувала всичко. Не е вярно, често дори не предизвиква умора; най-много да изпаднеш в невротична депресия. А времето си остава. Време — колкото щеш. Вземете си още време. И още. Няма отърваване от времето.

Хората решават, че имаш нужда да говориш. „Искаш ли да си поприказваме за Елън?“ — питат те, като намекват, че няма да се притесняват, ако се разплачеш. Понякога започваш, понякога не искаш, няма голяма разлика. Думите не са точни или по-скоро точни думи не съществуват. „… човешкото слово е като пукнат казан, който удряме и от който излизат мелодии за мечешко хоро, когато искаме да трогнем звездите.“ Говориш и откриваш, че езикът на скръбта е глупаво неадекватен. Сякаш говориш за чужда мъка. Обичах я; бяхме щастливи; липсва ми. Тя не ме обичаше; бяхме нещастни; липсва ми. Не са много молитвите, които можеш да изречеш.

„Сигурно ти изглежда непоправимо, Джефри, ала ще мине. Не че подценявам мъката ти; но понеже съм видял много неща в живота, знам, че ще мине.“ Думите, които самият ти си казвал, докато пишеш рецепта. (Не, мисис Еди-коя си, всичките можете да ги изпиете и няма да се отровите.) Човек наистина излиза от това състояние, така е. След година, след две, след пет… Но забравата не идва като влак, който профучава край хълмовете на Съсекс и изведнъж, като след тунел, излиза на слънце и поема към Ламанша, а като чайка с лепкави, омазнени от петролен разлив крила.

И продължаваш да мислиш за нея всеки ден. Понякога, когато ти дотяга да я обичаш мъртва, си я представяш отново жива, за да си поговорите, да те подкрепи. След смъртта на майка си Флобер често карал прислужницата си да облича старата й карирана рокля и да го изненадва с една подправена реалност. Хем помагало, хем не: седем години след погребението все още се разплаквал, щом видел как старата рокля се разхожда из къщата. Това добре ли е или зле? Възпоминание ли е или прищявка? И дали ще разберем кога започваме да прегръщаме мъката си и да й се радваме суетно. „Тъгата е порок.“ (1878)

Друг път гледаш да отбягваш нейния образ. Днес, когато мисля за Елън, се опитвам да си представя онази градушка, която е ударила Руан през 1853 г. „Ето, на това му се казва градушка!“ — пише Гюстав на Луиз. Декоративните решетки в Кроасе били потрошени, цветята прекършени, зеленчуковата градина съсипана. Цялата реколта била унищожена, а прозорците изпочупени. Само стъкларите ликували, стъкларите и Гюстав. Това опустошение го зарадвало: за пет минути Природата възстановила истинското състояние на нещата и отменила краткотрайния изкуствен порядък, който човекът самонадеяно си въобразява, че налага. „Има ли нещо по-глупаво от стъклени похлупаци за пъпеши?“ — пита Гюстав. Той приветства градушката, която ги прави на парчета. „Хората твърде лекомислено смятат, че предназначението на слънцето е да подпомага растежа на зелките.“

Това писмо винаги ме успокоява. Задачата на слънцето не се изчерпва с растежа на зелките и сега ще ви разкажа една чиста, неподправена история.

Тя се е появила на бял свят през хиляда деветстотин и двайсета година, омъжи се през четирийсета, роди през четирийсет и втора и четирийсет и шеста, а седемдесет и пета умря.