Джулиан Барнс - Папагалът на Флобер

Моите творби ли? То се знае, изпращах ги на Гюстав. Казваше, че стилът ми е сантиментален, вял и банален. Недоволстваше, че заглавията ми били неясни, претенциозни и превзети. Похвалите му се изчерпваха със забележката, че пиша така естествено, както кокошката снася яйца; след като разгромеше творбата ми, най-много да вметне: „Всичко, което не съм отбелязал, ми се струва добро или отлично.“ Съветваше ме да пиша с главата си, а не със сърцето си. Казваше ми, че косата става лъскава само ако дълго се реши; така било и със стила: поправките му придавали блясък. Поучаваше ме да не намесвам себе си в произведенията и да не поетизирам (но аз съм поетеса!). У мене имало любов към Изкуството, но не съм била посветена в религията на Изкуството.

Искаше, разбира се, да пиша като него, доколкото мога. Това е суета, която често съм забелязвала у писателите; колкото по-прочути са, толкова повече суета, изглежда, проявяват. Смятат, че всички трябва да пишат като тях: не тъй добре, естествено, но по същия начин. Така и върховете гледат с копнеж към низините.

Дю Кан казваше, че у Гюстав няма капка чувство към поезията. Не ми е много приятно да се съгласявам именно с него, но си е така. Гюстав на всички ни изнасяше лекции по поезия (макар че обикновено това бяха идеи на Буйе, а не негови), но той не разбираше това изкуство. Никога не беше писал стихове. Често казваше, че иска да придаде на прозата силата и размаха на поезията. Но този замисъл по-скоро бе насочен към принизяване на поезията. Та нали се стремеше прозата му да е обективна, научна, лишена от авторовото присъствие; и той решаваше, че поезията ми също трябва да се подчинява на тези принципи. Кажете ми, моля ви се, как се пишат любовни стихове, които да са обективни, научни и лишени от авторово присъствие? Това ми кажете! Гюстав не се доверяваше на чувствата си; страхуваше се от любовта и бе превърнал в творческо верую тази своя невроза.

Суетата му не се ограничаваше в литературата. Той не само смяташе, че другите трябва да пишат като него, но и че е редно да живеят като него. Обичаше да ми цитира Епиктет: „Въздържай се и прикривай живота си.“ На мене, жената и поетесата, възпяваща любовта! Искаше всички писатели да се сврат в провинцията, да пренебрегнат естествените пориви на сърцето и в самота на свещ да си вадят очите с непонятни текстове. Ето може би начина да се подхранва геният; но и начина да се задуши талантът. Това Гюстав не го разбираше, не проумяваше, че моят талант зависи от бързолетния миг, от внезапното чувство, от неочакваната среща, с една дума — от живота.

Ако можеше, той би ме превърнал в отшелница: парижката отшелница. Непрестанно ме съветваше да не се срещам с хора, да не отговарям на еди-кое си писмо, да не приемам еди-кой си мой почитател толкова на сериозно, да не ставам любовница на граф Х. Твърдеше, че така брани творчеството ми, защото всеки час, прекаран в обществото, ме откъсвал за час от бюрото. Но аз не творя със седене на бюрото. Не можеш да впрегнеш водното конче да задвижва мелница.

Гюстав, разбира се, отричаше, че суетата му е присъща. В една от книгите на Дю Кан — забравила съм коя, те са толкова много — се споменава за пагубното влияние на продължителното усамотение: той го нарича лош съветник, който люлее на своите злокобни гърди егоизма и тщеславието. Естествено, Гюстав го прие като лична нападка. „Егоизъм, да, съгласен съм — писа ми той, — но тщеславие, не. Гордостта е звяр, който живее в пещерите и пустините. Тщеславието, напротив, е като папагал, то скача от клон на клон и бърбори посред бял ден.“ Гюстав си представяше себе си като звяр и най-вече обичаше да се мисли за полярна мечка, обитаваща далечни земи, свирепа и самотна мечка. Аз му се водех по ума и веднъж дори го нарекох див бизон от американската прерия; но може би той си беше просто един папагал.

Смятате, че го съдя сурово? Обичах го и затова имам право да го съдя. Чуйте сега. Гюстав презря Дю Кан, задето стана Кавалер на Почетния легион. Но след няколко години самият той прие почетния кръст. Презираше салонното общество. Е, докато принцеса Матилд не го взе под крилото си. Чували ли сте колко е похарчил за ръкавици в дните, когато се перчеше под блясъка на полилеите? Дължеше две хиляди франка на шивача си и петстотин франка за ръкавици. Петстотин франка! А за авторските права на „Бовари“ беше получил едва осемстотин. Наложи се майка му да продава земи, че да погасява дълговете му. Петстотин франка за ръкавици! Бялата мечка с бели ръкавици? Не, не, папагалът с ръкавички.