Джулиан Барнс - Папагалът на Флобер

Избягах в Англия. Не можех да издържам и миг повече във Франция. Приятелите ми подкрепиха това мое хрумване. Отидох в Лондон. Там ме посрещнаха благосклонно. Представиха ме на много знаменити умове. Запознах се с Мацини, с графиня Гуичоли. Срещата ми с графинята, с която се сприятелихме начаса, ме ободри, но и малко ме натъжи. Жорж Санд и Шопен, графиня Гуичоли и Байрон… Ще се заговори ли някога за Луиз Коле и Флобер? Признавам ви чистосърдечно, тази мисъл ми донесе безброй часове на тиха тъга, макар че се мъчех да приемам нещата философски. Какво ще стане с нас? Какво ще стане с мен? Грях ли е, питах се постоянно, да проявяваш честолюбие в обичта си? Грях ли е това? Отговорете ми.

Отидох в Уиндзор. В спомените ми е останала прекрасна кръгла кула, обрасла в бръшлян. Разхождайки се из парка, откъснах за Гюстав една фунийка. Трябва да ви кажа, че той си нямаше понятие от цветя. Не става дума за ботанически познания — по някое време вероятно бе изучил всичко за тях, както бе изучил толкова много неща (освен женското сърце). Но не разбираше нищичко от символиката на цветята. А техният език е толкова изящен: пластичен, изискан и точен. Когато красотата на цветето е в хармония с красотата на чувството, което би трябвало да изрази… о, да получиш такова цвете е по-голямо щастие дори отколкото да получиш годежен пръстен. Това щастие е и болезнено, защото цветята увяхват. Но може би преди моето цвете да увехне, той ще ми изпрати друго…

Гюстав съвсем не се досещаше за тези неща. Беше от хората, които след много упорито учене, току-виж, разбрали две фрази от езика на цветята: първо, гладиолата, поставена в средата на букета, показва часа на срещата чрез броя на цветовете си и второ, петунията е знак, че писмото е било заловено. Колкото до елементарните практически значения на този език, той ги разбираше. Ето, приеми тази роза (все едно какъв цвят е, макар че има пет различни значения в зависимост от цвета на розата), притисни я между устните си, а после между бедрата си. Дотук се простираше пламенната му галантно ст. Бях сигурна, че няма да схване смисъла на фунийката; дори да се постараеше, щеше да го изтълкува погрешно. А с фунийката могат да се изпратят три послания. Бялата означава: Защо ме отбягваш? Розовата означава: Нищо не може да ме раздели от теб. А пък синята: Ще изчакам по-добри дни. Сами отгатнете каква фунийка съм откъснала от Уиндзорския парк.

Разбираше ли Гюстав поне малко жените? Често изпитвах съмнения. Спомням си, че се карахме заради онази негова нилска куртизанка, Кючук ханъм. По време на пътешествието си той беше водил дневник. Поисках да го прочета. Отказа ми. Пак го помолих и така нататък. Най-сетне ми разреши. Тези страници не са… особено приятни. Онова, което според Гюстав беше очарованието на Изтока, на мен ми се струваше низост и нищо повече. Да се възхищава, моля ви се, на една куртизанка, уж скъпа куртизанка, която се полива със санталово масло, за да прикрие противната воня на дървениците, които е завъдила. Толкова ли е вдъхновяващо това, питам аз, толкова ли е красиво? Нещо изключително ли е, прекрасно ли, какво? Не е ли гнусно и жалко?

Но всъщност проблемът не опираше до естетиката; не и тук. Щом показах своето отвращение, Гюстав го изтълкува като чиста ревност. (Вярно, че бях малко ревнива, но коя жена не би била, когато чете дневника на любимия си и открива, че там въобще не се споменава за нея, ала затова пък се сипят славословия за въшливи блудници?) Да кажем, че има право да ме смята за ревнива. Но сега чуйте доводите му, вижте представата му за женското сърце. Не ме ревнувай от Кючук ханъм, каза ми той. Тя е ориенталка, а ориенталката е машина, и толкова, не прави никаква разлика между мъжете. Можеш да бъдеш сигурна, че не е изпитала нищо към мен; вече ме е забравила; да пуши, да ходи на баня, да си боядисва клепачите, да пие кафе, това са заниманията, около които се съсредоточава цялото й съществуване. Тя не изпитва почти никаква плътска наслада, защото още от ранна детска възраст там лишават девойките от онова прочуто бутонче, което създава цялото удоволствие.

Какво успокоение! Каква утеха! Не бивало аз да ревнувам, понеже тя не изпитала нищо. И този човек претендираше, че разбира човешката душа! Тя била повредена машина, а пък и вече не си спомняла за него: нима трябваше да се успокоя от това? Бруталните му аргументи ме принудиха да мисля повече, а не по-малко за тази непозната жена, с която се е любил край Нил. Можеше ли да има две по-различни същества от нея и мен? Аз от западния свят, тя от източния; аз здрава, тя осакатена; аз — сключила голяма духовна сделка с Гюстав, а тя — направила някакъв си дребен физически пазарлък. Аз — независима жена с възможности, тя — животинче в кафез, зависещо от търговийката си с мъжете. Аз — педантично чистоплътна, изискана интелектуалка, тя мръсна, воняща дивачка. Може да изглежда странно, но се заинтригувах от нея. То се знае, противоположностите се привличат. След години, когато обикалях из Египет, се опитах да я издиря. Отидох в Есна. Открих мизерната колиба, където живееше, но нея я нямаше там. Може би беше побегнала, щом е разбрала, че идвам. Вероятно стана по-добре, че не се срещнахме. Лицевата страна на монетата не бива да вижда обратната страна.