Джулиан Барнс - Папагалът на Флобер

Този ваш поглед ми е познат. Предполагам, искате да ви разкажа какъв е бил Гюстав като любовник. Знам, че мъжете обсъждат тия неща охотно, но някак пренебрежително, все едно изреждат ястията от последната си вечеря. Какво бездушие! При жените е по-различно, поне що се отнася до детайлите: несъвършенствата, споменавани от тях, много рядко са свързани с физическите качества, които толкова занимават мъжете. Ние търсим жестовете, които ни разкриват характера на човека — добър ли е, лош ли. Мъжете търсят само жестове, които ги ласкаят. Толкова са суетни в леглото, много повече от жените. Съгласна съм, че в други отношения двата пола си подхождат по-добре.

Сега ще си позволя малко повече свобода, защото говоря не пред друг, а пред вас и защото става дума именно за Гюстав. Той вечно наставляваше хората, разправяше им как творецът трябва да има доблест и че не бива да си служим с думите на буржоата. Е, ако повдигна завесата, ще се окаже, че той е най-уязвим.

А иначе моят Гюстав беше огън и пламък. Един бог знае защо, но не беше лесно да го убеждавам да се срещаме. Но веднъж дойдеше ли… Каквито и битки да водехме помежду си, слагахме оръжие, щом падне нощта. Навън святкат мълнии, а ние се прегръщаме. Редяха се нежна игривост и бурна страст, сливаха се в едно. Веднъж той донесе шише с вода от Мисисипи, с която искал да поръси гърдите ми като един вид любовно кръщение. Беше силен млад мъж и аз се опиянявах от тази сила; в едно писмо се беше подписал: „твоят дивак от Авейрон“.

И той, разбира се, живееше с вечната заблуда на силните млади мъже, че жените измерват страстта им по броя на любовните набези за една нощ. Е, донякъде е така, няма какво да отричаме, жените се ласкаят от тези неща. Но в края на краищата това не е най-важното. А като мине време, започва да ти се струва, че в цялата работа има нещо военно. Гюстав говореше по особен начин за жените, които е имал. Ще си спомни за някоя проститутка, която често е навестявал на Рю Дьо ла Сигон, и ще се похвали: „Изпразних в нея пет пушки.“ Така се изразяваше обичайно. Звучеше ми грубо, но не възразявах: бяхме двама творци, които са заедно, разбирате ли? Схващах метафората. Колкото повече пушки изпразваш в някого, толкова по-вероятно е да го умъртвиш. Това ли е, което искат мъжете? Труп ли им е нужен като доказателство за тяхната мъжественост? Подозирам, че е така, и знаейки, че трябва да ги ласкаят, жените се сещат да възкликнат в мига на изстрелването „Ох, умирам! Умирам!“ или нещо подобно. След порция любов често установявам, че умът ми е бистър, съзирам нещата ясно, усещам как в мен избликва поезия. Но не съм толкова глупава, че да смущавам блаженството на героя с моето бръщолевене; напротив, правя се на задоволен труп.

Във владенията на нощта между нас цареше хармония. Гюстав не беше свенлив. Нито пък пуритан във вкусовете си. А аз несъмнено (защо да скромнича?) бях най-красивата, най-прочутата, най-желаната от всички жени, с които е бил. (Ако имах съперница, то това беше една необикновена хищница, за която ще ви разкажа по-нататък.) Естествено, понякога той се притесняваше от моята хубост; а друг път беше безпричинно доволен от себе си. Разбирах го: преди мене, то се знае, е имало проститутки, гризетки и… приятели. Алфред, Ернст, Луи, Макс — за мене те бяха банда хлапаци. Братство, скрепено чрез содомия. Не, може би съм несправедлива; не зная кой точно, кога точно, какво точно; макар със сигурност да зная, че любимият инструмент на Гюстав беше свирката. А също и че не му омръзваше да ме гледа легнала по корем.

Нали разбирате, аз бях по-различна. С проститутките всичко е просто и ясно; и с гризетките можеш да се разплатиш и край; мъжете са друго нещо — колкото и близко да е приятелството им, има си своите граници. Но любовта? Опиянението? А нашето интелектуално съдружие, сродството на духа? Боеше се да не ги загуби. Бях единствената жена, към която беше все пак привързан. И от страх той реши да ме унижава. Горкият Гюстав, жал да ти стане за него!

Изпращаше ми цветя. Специално подбрани от него. Шаблонен жест на нешаблонен любовник.

Веднъж ми изпрати роза. В едно неделно утро я откъснал от градината си в Кроасе. „Целувам я — пишеше той. — Притисни я между устните си, а после знаеш къде… Сбогом! Хиляди целувки. Твой съм от мрак до зори и от зори до мрак.“ Кой би отблъснал такива чувства? Целунах розата и щом си легнах, я поставих там, където той искаше.

На сутринта след неспокойния ми сън ароматните листенца бяха окапали. Завивките ми ухаеха на Кроасе, имението, чиито врати щяха да се затворят за мен, но тогава още не го знаех; между пръстите на краката ми се бе затъкнало малко листенце, а на дясното ми бедро червенееше тънка драскотина. Какъвто си беше припрян и непохватен, той бе забравил да одялка трънчетата по стъблото.