Джулиан Барнс - Папагалът на Флобер

Трудно е да се обича такъв човек. Сърцето му беше заключено и недосегаемо; той се срамуваше и се пазеше от него. Истинската обич може да надживее раздялата, смъртта и изневярата, каза ми веднъж; истински влюбените могат да не се срещат и по десет години. (Подобни изказвания не ме заблуждаваха; от тях само стигах до извода, че ще почувства облекчение, ако ме няма, ако му изменя или умра.) Гъделичкаше го мисълта, че е влюбен в мен; но аз не познавах по-безстрастна обич.

„Животът е като ездата — писа ми веднъж. — По-рано обичах конят ми да препуска; сега предпочитам бавния ход.“

Когато написа това, още не беше навършил трийсет. Наумил си беше да остарее преждевременно. Докато аз… на мен ми дай галоп, галоп! Вятърът да развява косите ми, да се задъхвам от смях.

Тщеславието му се ласкаеше от мисълта, че е влюбен в мен; струва ми се, че изпитваше тайно удоволствие да оставя жаждата си за моето тяло неудовлетворена. Да обуздава желанието си за него беше дори по-вълнуващо, отколкото да му се отдаде. Често ми казваше, че не съм достатъчно женствена; имала съм женска плът, но мъжка душа; била съм hermaphrodite nouveau , трети пол. Много пъти ми излагаше тази глупава теория, но всъщност той на себе си я повтаряше: щом не бях истинска жена в очите му, той можеше и да не бъде истински любовник.

Накрая разбрах, че търси у мен най-вече интелектуален партньор, жадува за съвкупление на умовете. През онези години работеше усилено върху своята „Бовари“ (макар не чак толкова усилено, колкото го представяше) и в края на деня търсеше духовно облекчаване, тъй като физическото за него беше трудно постижимо, свързано с ред усложнения. Сяда на масата, взема лист за писмо и се изпразва в мен. Метафората може би е твърде груба, но не съм се и старала да прозвучи красиво. Отминаха дните, когато предано вярвах в заблудата си за Гюстав. Между другото, никога не е освещавал гръдта ми с вода от Мисисипи; единствената бутилка, която се е появявала по време на нашата връзка, му пратих аз и тя съдържаше течност против косопад. Държа да ви уверя, че духовното ни увлечение не беше по-безметежно от любовното. И тук се показваше груб, скован, деспотичен и презрителен, и тук после ставаше нежен, предан, сантиментален и възторжен. Не признаваше никакви правила в нашата връзка. Отказваше да приеме изцяло разбиранията ми, както постъпваше и с чувствата ми. Та нали беше всезнаещ. Заявяваше, че в умственото си развитие е вече шейсетгодишен, а аз си оставам още на двайсет. Разправяше ми, че ако пия само вода и никакво вино, ще хвана рак на стомаха. Съветваше ме да се омъжа за Виктор Кузен. (Между другото, Виктор Кузен ми препоръчваше за съпруг Гюстав Флобер.)

Изпращаше ми творбите си. Изпрати ми „Ноември“. Беше слаб и посредствен; коментара за него оставих за себе си. Изпрати ми първия вариант на „Възпитание на чувствата“; не бях особено възхитена, но как да не го похваля. А той ме смъмри, задето съм го харесала. Изпрати ми и „Изкушението на свети Антоний“, което ме очарова. Отново ме смъмри. Увери ме, че онези страници от „Възпитание на чувствата“, които съм харесала, написал най-лесно; заяви ми, че поправките, които плахо предлагах, само щели да развалят книгата. Учудваше го „големият ми възторг“ от романа. Та ето как един неизвестен провинциалист, който още нищо не беше издал, се отблагодаряваше за похвалите на прочута парижка поетеса. (А твърдеше, че е влюбен в нея!) Моите бележки бяха ценни единствено като дразнещ претекст, който го подтикваше да ми проповядва истините за Изкуството.

Аз, естествено, съзирах неговия гений. Винаги съм го смятала за голям майстор на прозата. Той подценяваше дарбата ми, но това не беше причина да пренебрегвам таланта му. Не съм като противния Дю Кан, който парадираше с дългогодишното им приятелство, но така и не го призна за гений. Присъствах на една от онези вечери, където се обсъждаха достойнствата на нашите съвременни писатели. При споменаването на всяко ново име Дю Кан с безкрайна изтънченост коригираше всеобщото мнение. Накрая един от присъстващите се обърна към него малко раздразнено: „Добре де, Дю Кан, какво ще кажеш тогава за нашия скъп Гюстав?“ Дю Кан се усмихна доволно и разперил длани, запотупва връхчетата на тънките си пръсти, заел позата на префърцунен съдия. „Флобер е рядко способен писател — отвърна той, като назова Гюстав с фамилно име, което ме смая, — но неговата болнавост му пречи да бъде гений.“ Човек би помислил, че диктува мемоарите си.