Георги Томов - Розариум

На последната Бъдни вечер Ивета спретна трапеза до леглото на Рая. Давид седна с нас, много му харесаха постните манджи, особено пълнените е боб сухи чушки. На другия ден обядвахме със Стария у дома, той беше гостувал на Биляна и Стоил предишната вечер. Дали е мислел за дъщеря си и внучката, докато всички се опитвахме да имитираме коледен дух и настроение? Не беше ли самотата истинският автор на неговия философски конструкт?

Не помня да съм бил някога самотен. Може би съм си самодостатъчен. Повечето хора, които познавам, неистово търсят чужда компания — скучно им е сами със себе си. Дори Доктора, след като се разведе, разбра колко е тежко да си сам. Той знае всички вицове на света, но едва ли ги разказва на стените в огромния си пуст апартамент. А Манекена така и не се ожени. Сменяше жените през две години, нещо като еднократни мандати, все младички, но странното е, че всичките бяха страхотни и като жени, и като хора. Къде ги намираше и защо не успяваше да ги задържи — пълна загадка за цялата компания. Веднъж го майтапехме, че може да е баща на поредната, а той се оправда, че първият му секс бил е много по-възрастна жена и имал нужда да навакса. А Доктора, нали е цапнат в устата, вика: „Ако съдим по проявите на компенсаторния ти механизъм, тази сигурно е била съученичка на бабата на Лили Иванова“.

Моята първа също беше по-възрастна, но не съм разказвал на момчетата. Комшийка от кооперацията в София — е малко дете, което оставяше на Ефросина, когато се налагаше да свърши нещо навън. Мъжът ѝ пътуваше постоянно в командировки. Бях в десети клас и за разлика от прочетеното в книгите, въобще не се влюбих. Нито пък тя. На външен вид не беше нищо особено, но пък иначе си я биваше. Нямам спомен защо навремето съм решил, че си я бива. Сещам се, че диалектът ѝ адски ме дразнеше. Аз съм роден и израснал в Перник, но говоря правилно. Ефросина държеше на това.

Ивета е това ме впечатли — говореше и пишеше изключително правилно. За всичките ни години не съм видял нейна правописна грешка, не съм чул едно сгрешено ударение. Изключително момиче, което пред очите ми разцъфна. Ожених се за нея не само защото я обичах, преди нея съм обичал и други, а защото не я ревнувах. Единствената жена, която не съм ревнувал. Навремето бях толкова ревнив, че ревнувах абсолютно непознати жени от собствените им съпрузи. Повечето жени дават поводи, но Ивета е съвсем друг човек — тя не се интересува от флиртове и предпочита да се отнасят към нея е уважение, отколкото е обожание. Това ми се виждаше странно, считах я за студена, докато един ден Биби не ми каза: „Вие сляп ли сте? Тя има очи само за вас!“. И се оказа права, разбира се. Е, май е годините „уважението“ се беше изместило към „страхопочитание“ — особено в нейните среди. Чувал съм, че никой мъж не смеел да ѝ направи комплимент, който не включва умствения ѝ потенциал и професионалните ѝ умения. Но пък я усещах как се дразни, ако аз не забележа новата ѝ прическа или блуза.

Въпреки че не бях го признавал дори пред себе си, винаги съм бил луд по съпругата си. Допреди да ме нарече „импотентно мекотело“…

Кога са се върнали облаците? Утре може и да вали. Не е валяло от… откакто срещнах Кристина. Кристина… Не искам да мисля за Кристина. Най-сигурният начин да накараш някого да мисли за слон — кажи му да не мисли за слон.

Когато Стоил се появи в Старо Стефаново, с Кристина пиехме кафе на терасата и тя ми показваше копия на десетте (от всичките двайсет и няколко в оригинала) рисунки на Розариума, които Юнг е разгледал в „Психология на преноса“. Под всяка от тях имаше неин коментар. Почеркът ѝ беше красив, пръстите ѝ бяха красиви, ръцете ѝ също бяха красиви — можеха да са модел на скулптор.

„Розариум — колко красиво наименование на една, далеч не оригинална, философска идея“ — възхитих се.

„Новото тук е, че Възкресението и Единението на душата с Бога е възможно, ако тя е пълна, тоест — намерила е своята половина и чрез доверието се е единила първо с нея, използвайки енергията на Божията любов.“

Седяхме един до друг и докато свеждахме глави над рисунките, косите ѝ докосваха лицето ми. От всичките ѝ обяснения за етапите на Розариума разбрах само, че не е лесна работа. Но през цялото време се чудех това удоволствие — да слушам гласа ѝ, да усещам дъха ѝ, да настръхвам при допира ѝ — в кой етап на трансмутацията ме праща? А после се появи Стоил и се разбързахме, че ни чакаше път до София и среща със Стария, а Кристина настоя да взема рисунките и още някакъв текст, който се оказа материалът на Маслоу за любовта.