Георги Томов - Розариум

Има моменти, в които ти писва от широката магистрала, без значение в коя лента се движиш. Дразниш се от монотонността на правия път и плавните завои, от мантинелите, бетонните канавки и еднообразния пейзаж, пресищаш се от висока скорост и цялата тази безсмислена надпревара. Душата ти копнее за романтични меандри и цветове, различни от милионите нюанси сиво. „Scenic road — както пише в пътеводителите за онези планински или крайбрежни двулентови пътища с много завои, от които се откриват спиращи дъха природни гледки.“ Тогава, когато душата ти закопнее, си склонен да извършиш нещо спонтанно, необичайно, ненужно и необмислено. Напълно нелогично. Ей така — като щракване е пръсти — внезапно и необяснимо. Порив. С изключение на случая, в който се спуснах с колата чак до дюните на плажа и се наложи да ни вадят местните бараби, винаги бях оставал вкопчен в здравия разум. Трябва ли човек да се поддава на порива? „Порив — стремеж, изблик, импулс, подтик, томление, увлечение, жар.“

Слязох от магистралата и свих по път, който — според табелата — водеше до село Малък извор. Е, все щеше да има някоя къща за гости, в която да преспя. Нямах намерение да кукувам сам в Старо Стефаново.

Най-точният синоним на „порив“ е „прищявка“. В планината мръква рано, особено ако небето е затулено в облаци. Селото тънеше в мрак — само тук-таме блещукаха самотни светлини, а някъде работеха телевизори — най-вероятно това означаваха бързо сменящите се сенки в прозорците. Чувствах се безкрайно чужд на всичко около мен.

Шосето продължаваше към сърцето на планината. Едва ли е разумно посред нощ да тръгнеш по напълно непознат път. Но не можех да спра. Нещо ме тикаше напред и този път не беше обикновена прищявка. Асфалтовата настилка почти липсваше, зееха огромни кратери. Слава богу, че бях с джугана на Стария — няма по-добро превозно средство за такива условия от „Ленд Роувър Дискавъри“. Погледнах в жабката — нямаше джипиес или поне карта. Движех се в подножието на тъмна просека, от двете ми страни се издигаха живи стени, осветявани от излинелите фарове, карах по-скоро по интуиция. Не виждах нито дърветата, нито гората. Подскачах на седалката и зъбите ми тракаха. Лявото ми рамо се натърти от удари във вратата. „Няма връщане назад! Ако трябва, ще я прелазя тази шибана планина, но няма да направя обратен!“ Едвам удържах мобилния в ръката си, докато се опитвах да видя има ли покритие. Нямаше. Нищо нямаше. Или имаше нищо. Аз, джипът и нищото.

„За нищо; като едното нищо; от нищо нещо; за нищо на света; нищо работа.“

Минаха часове преди дискавърито да изпълзи на широко. Неочаквано гората свърши и пред мен се изправи крепост от камък и дърво. Спрях и угасих фаровете. Очите ми привикнаха към тъмнината. Познавах това място — бях идвал тук преди по-малко от година. Еложенският манастир.

Заблъсках по портата не без угризения, защото обитателите си бяха легнали отдавна — денят на монасите започва в четири. Един от тях излезе, отвори ми и ме заведе до свободна стая. Бях зверски гладен, но едва ли можех да разчитам на румсървис. Застанах до прозореца — облаците се бяха разкарали. Спомних си, че стаята виси над бездна. Нищо страшно, така е от няколко века.

„Нищо страшно. Нищо човек. Както казва Доктора: «Отдалече го гледам — нищо човек. Обаче като наближи, и си викам — а-а-а, не съм сгрешил!»“

Винаги гледам към звездите със смесено чувство на любопитство и страх. До четвърти клас, преди да почнат да ме пращат при Ефросина, прекарвах летата при баба и дядо в село Дрен. Спомням си как вечер по тъмно тичах до външната тоалетна и после — пак на бегом — се връщах до къщата. Спирах запъхтян на осветената площадка пред отворената врата и — вече в безопасност — вдигах глава и наблюдавах блещукащите в недрата на черната бездна светлинки. Небето било пълно е душите на умрели хора, според баба ми, но само тези на добрите светели. Тя последно работеше в пощата, а дядо ми цял живот е бил строител. Починаха в една и съща седмица. В продължение на десетилетие родителите ми стягаха почналата да се руши къща и се преместиха в нея веднага след като се пенсионираха. Не съм ги посещавал след катастрофата. Секретарката ми всеки месец им праща пари по пощата и не пропуска да ми напомня, че го е направила — нарочно, за да се сещам и аз за тях. И им звъни — от мое име — поне веднъж седмично. Предава поздрави и в двете посоки. Какъв син съм аз? Жалка работа. Не зная кой знае колко за това как прекарват дните си, освен че баща ми не може вече да чете и гледа по цял ден турски сериали, а майка ми плете шалове, терлици и жилетки за Рая, мен и Ивета. Подаряваше ни ги за Коледа, когато — няколко дни преди това — отивахме за час-два, най-често за клането на прасето. Тази Коледа пропуснахме, а и те не смееха да настояват. Дълго време след катастрофата дори най-близките ни хора не знаеха как да се държат в наше присъствие.