Георги Томов - Розариум

— Значи ще го влачи неизвестно колко време? И може да стане беля някъде, където има други хора?!

— Аз ще се оправя с това. Отивай да връщаш щайгата и после ще се чуем. Ако ще караш в неговата посока, гледай да не го настигнеш. Или поне не го удряй — Стоил се ухили. — И мисли какво ще кажеш на режисьора.

Джипът се изнесе с мръсна газ към село Горна Росица.

„Как ще се погрижи, като замина в обратна посока?“ — изпсувах наум, когато на свой ред трябваше да избера кой път да хвана. Нямах идея какво бих могъл да направя, но просто нямаше как да не тръгна след аудито. След половин минута стигнах до завоя, където пътят прехвърляше реката.

За късмет, отсреща не идваше превозно средство и аз подкарах в средата на тесния мост — железните му перила вероятно отдавна бяха отрязани за скрап. В този момент забелязах падналия в коритото автомобил. Набих спирачки и изскочих от джипа — нямаше съмнение, че това долу е аудито на Кристалин Котраков! Лежеше по таван върху огромните обли камъни, до които водата не достигаше. Предницата му беше смачкана, през страничното стъкло се виждаха отворените въздушни възглавници. Стори ми се, че нещо в купето помръдна. Най-вероятно онова е било закрепено под колата, но не го виждах. Дори да е изпаднало при удара, все още съществуваше реална опасност да се взриви!

В другия край на моста спря каруца, младият циганин на капрата подаде поводите на жена си и скочи на шосето, като се оглеждаше как да слезе до аудито.

— Не, не! — развиках се и затичах напред. Онзи замръзна стъписан. — Стой! Може всеки момент да избухне! — Стигнах до мъжа. — С газова уредба е… Много е опасно. Аз ще сляза.

Стоил Стоев тъкмо излизаше на шосето Габрово — Севлиево, когато мобилният му иззвъня:

— Какво има?

— Аудито падна в реката. Току-що извадих шофьора. Не е Кристалин Котраков!

— Така ли? Че кой, мамка му, сме подплашили?

— Баща му, Асен.

— Сигурен ли си?

— Да, тук има хора, които го познават. Моля ти се, вземи мерки за онова . Прати този, който го е сложил, да го махне! О, не! Спряха още две коли!

— Спокойно… Ти просто се махни оттам.

— Не мога да се махна! Отивам да ги разкарам от моста и няма да мръдна оттук, докато не се убедя, че е безопасно и никой няма да пострада.

— Мамка му, слушай какво ти каз…

— Казах не. Не!

— Бранимире, няма никаква бомба, по дяволите! Нали не ме мислиш за идиот, дето не може да се оправя с техниката? Или такъв, дето ще танцува по нечия чужда свирка, без да мисли. Жертви ще има само ако внезапно придойде реката и отнесе моста. Стой там, докато дойда, и не позволявай старият Котраков да изчезне, чу ли? Аз ще се оправя със ситуацията.

— Каква ситуация?! Нали казваш, че няма бомба?!

— Няма бомба, но има ситуация. Иначе защо той ще е в колата? Някой се опитва да ни работи!

7. Възнасяне на общата душа— връщането ѝ към трансцедентната душа. Нужно е много търпение, толерантност и уважение, за да се съхрани връзката. Бог ни изпитва. В отношенията „нищо не се случва“ и е трудно да се запази любовта.

— Представяш ли си? — Облегната на вратата на къщата в Старо Стефаново, Кристина ме гледаше изпитателно. Току-що ѝ бях разказал по-важните моменти от плана за отмъщение и случилото се тази сутрин. — Никаква бомба — колата не е пипана! Стоил въобще не е имал намерение да убиваме циганина, представяш ли си?!

— Представям си. Значи приятелят ти има повече акъл от всички ви — поклати глава. — А сега ти си представи, че се беше случило. Ти лично как щеше да се чувстваш в момента?

— Виж, аз не натиснах дистанционното — ръцете ми се отпуснаха по тялото. — Излъгах Стоил, че съм го натиснал. Просто… го изпуснах на земята в последния момент. Точно се чудех…

— Изпуснал си го, защото не си искал да го натиснеш.

— Може и да си права…

— Права съм. В такива моменти не работи съзнанието, а подсъзнанието и цялото онова не съзнавано, преобладаващата част от нашата същност. Всички сме нещо различно от собствената ни представа за себе си.

— Тоест аз съм страхливец?! — Стана ми неприятно. — И трябва да се примиря с това.

— Не, ти си добър човек. И не трябва да се правиш на какъвто не си.

Кристина влезе в къщата и този път аз я последвах. Имах усещането, че току-що съм изхлузил от плещите си цялата фамилия Котракови е всичката им вина и наглост.