Георги Томов - Розариум

— Тя не е ли много стара? — Кристина се засмя иронично. — Певицата. Не предпочитате ли нещо по-крехко?

— Говоря за песента, не за певицата. По югоембаргото в сауната се въртяха цистерни е бензин, тирове е цигари, лекарства, консерви. Имаше някакъв млад пич — седи в ъгъла и мълчи. Ама близо половин година влиза с нас по едно и също време, всеки си мисли, че е на някого човек, там случайни няма. Един ден не идва и ние, от дума на дума, разбираме, че никой няма идея кой е той и е какво се занимава. И следващия път го питаме, а той срамежливо: „Данъчен инспектор съм“. Сега е от най-големите играчи, така де, трябваше спешно да го покварим.

— Знаеш ли, аз в момента съм точно в това положение — подметна.

— Какво искаш да кажеш? Че имаш нужда от спешна поквара? — усмихнах се.

— Че имам нужда да разбера някои неща. Може да си маниакален убиец?

— Нали самата ти каза, че не мога да убия човек?

— Ако не си под директна заплаха — ти или някой, когото обичаш. Това казах.

— Значи мислиш, че мога да го направя? — В главата ми изникна образът на Ивета: „Всеки нормален мъж би наказал подобно издевателство! Ако иска да запази семейството си!“.

— Повечето хора могат. Не казвам, че биха. Какво се случи? — Кристина присви очи.

— Нали виждаш последиците? Трябват ли ти подробности? — посочих синините по лицето си.

— Ще се наложи ли да твърдя, че сме изкарали нощта заедно и не сме се разделяли?

— Не вярвам, пострадалият съм единствено аз.

— Какво правиш тук? Криеш ли се?

— Имам достатъчно други грехове, но не съм навреждал физически на човек.

— Не отбягвай отговора. Трябва да знам — настоя. — Какво правиш тук?

— Трябва ли?

— Да, трябва!

— Нека първо се доберем до къщата, бих се чувствал по-уверен в отговорите е нож в ръка.

— Защо говориш за нож?! Какво намекваш?! — тя се ядоса.

— Защо да намеквам? Може би просто си спомням някои неща? „Оправдана агресия“ ли беше терминът? — Май прозвучах ехидно, без да съм го желал.

— Отбранителна. Но в случая и напълно оправдана! — Кристина се обърна и забърза напред.

Бях се задъхал и се наложи да спра. Седнах на земята встрани от пътя. „А сега какво!“ Отпуснах се назад. С каква ли скорост се движеха тези бели облаци по небето? Джипът на онзи бе застигнал киата е над сто. С каква ли скорост е ударил момичето на велосипеда?

Не зная защо, но усещах, че тази жена ще играе важна роля в живота ми и че след всичко, което се бе случило, можех да ѝ имам доверие. Кристина беше права да иска отговори на въпросите си и аз бях длъжен, и всъщност исках да ѝ ги дам.

По време на обеда разказах на Кристина за идеята на най-близките ми приятели да отмъстят на виновника за катастрофата с дъщеря ми, защото онзи и да получи присъда, това не означава, че ще влезе в затвора. Споменах ѝ, че — според тях — нищо чудно отново да се случи подобен инцидент и пак да пострадат невинни. И ако наистина се случи нещо подобно, то няма как да си затварям очите, уповавайки се на имагинерната справедливост на правораздавателната система.

Бранко настоя да легне на миндера, но Кристина не даде и дума да се издума. Настани го на спалнята и се изтегна до него както си беше с дрехите. Разделяше ги тънката олекотена завивка.

— Случило се е в малките часове на нощта, на пътя между две села, на завой. Двамата ѝ по-големи братя откраднали колелото и тя трябвало да го откара в махалата. Но решила първо да се повози. Като не се прибрала, те тръгнали да я търсят. Намерили я по светло, на двайсет метра встрани от шосето. При удара велосипедът закачил предната табела на автомобила и тя се откъснала. Онези я намерили и почнали да изнудват Котракови, но били адски нагли и алчни, та циганският барон изпратил местните полицаи да ги сплашат и да приберат доказателството. Наложило се все пак да бъде регистриран инцидентът — с неизвестен извършител. И никой няма да си мръдне пръста!

— И ти реши да вземеш нещата в свои ръце? — попита Кристина с равен тон.

— Нямам избор. Приятелите ми са готови да го направят дори да не им съдействам. Ивета смята, че това е единствената достойна мъжка постъпка в този случай. Аз често пътувам, предстоеше ми командировка до Лондон и какво им пречи — казаха, — когато самолетът излети, те да тръгнат да търсят Кристалин.

— Какво мислиш ти за това?

— След като толкова сериозни хора са готови да го направят — дали пък нямат право? И след като, така или иначе, те биха го направили, имам ли аз моралното право да ги оставя да го извършат вместо мен? Не мога да ги оставя, проблемът не е тежи. Как бих се чувствал, ако нещо се издъни и някой от приятелите ми пострада или влезе в затвора?