Георги Томов - Розариум

— Какво те кара да ми споделиш това? — Тя повдигна вежди.

— Нали искаше да знаеш какво правя тук. Чакам. Чакам да ми кажат кога ще се появи онзи…

— А докато чакащ се забъркваш в куп неприятности. Сега си обяснявам случилото се е Метни. Ти просто си се самонавивал, че си готов за „подвиг“. А в момента търсиш моята морална подкрепа.

— Не, не. Не искам да замесвам и теб. Просто ти дължах отговор и… Мисля, че мога да ти се доверя.

— И понеже сме толкова близки , че не можеш да ме излъжеш, решаваш да си до болка откровен. Доверие за доверие. Ти ми казваш какво възнамеряваш да направиш, а аз — трогната — няма да те издам, когато утре или вдругиден стигнат до мен.

— Никой няма да стигне до теб и… — Бранимир се опитваше да звучи спокойно.

— Знаеш ли, не мога да разбера едно — съзнателно или несъзнателно се опитваш да ме манипулираш? Един от архетипите е „Персоната“ — тя е просто „доброто впечатление“, което искаме да създадем, докато изпълняваме ролите, поставени ни от обществото. Но, разбира се, тя може да бъде и „лошото впечатление“, което използваме, за да манипулираме мнението и поведението на другите. А в най-негативния вариант подвеждаме и самите себе си, че това е нашата истинска същност и сме точно това, за което се представяме.

— Какво искаш да кажеш? — Бранко се намръщи.

— Че си страхотен манипулатор, а те обикновено не си дават сметка, че го правят. Ти манипулираш дори себе си. Всички се опитваме, но при теб явно е суперуспешно. Чул ли си за експеримента на Милграм? Има „учител“ и „ученик“. Обясняват им, че се изследва влиянието на наказанията върху процеса на запомняне. „Учителят“ задава въпроси и ако „ученикът“ не отговори правилно, е длъжен да му пусне ток.

Всъщност обектът на експеримента е „учителят“ и доколко освобождаването от лична отговорност — решението за наказание не се взема от „учителя“, а просто „така е по условие“ — премахва психологическата бариера и хората си позволяват да бъдат жестоки.

— Чел съм за това, дори съм гледал документален филм. „Учениците“ са бил артисти и са разигравали ефекта от все по-високото напрежение на електрошока, но „учителят“ не знаел. Каква е връзката?

— Онагледява твоята позиция „другите го очакват от мен“ — тя потърси с поглед очите на Бранимир и след като ги срещна, продължи: — По този начин ти се опитваш да се освободиш от вината. Но това — все още — не те прави лош човек, а просто човек. Има една фраза — „Отмъщението е ястие, което най-добре се сервира студено“ — Марио Пузо я вкарва в устата на герой от „Кръстникът“ — и сигурно е вярно за мафиоти, но е пагубно за обикновения човек. Отмъщението, в повечето случаи, разбива живота на отмъстителя. Самата мисъл за отмъщение — адски сладка, казват — би могла да се превърне в обсесия и бавно да корозира нормалната психика.

Бранко я гледаше, без да мигне. Кристина прошепна:

— Кога?

— Утре сутрин.

— Не го прави! Моля те!

Лежахме един до друг на спалнята и аз се борех с изкушението да протегна ръка и да я докосна.

— Всъщност ти къде си в момента? В Лондон? — попита ме Кристина.

— Не, в Германия. Пансион в планината. Въздух и спокойствие.

— Има ли място в чужбина, където би живял?

— Не съм се замислял. А ти? — завъртях се, така че да я виждам.

— Искам да поживея в Индия. Но едва ли бих останала за постоянно. Иначе страшно харесвам Рим, защото новите сгради надали са повече от двайсет процента.

— Във Венеция сигурно са два, но явно не е въпрос единствено на градска среда.

— Вторият ми съпруг, макар венецианец, беше чудесен човек. За провала на този брак вината е изцяло моя.

— Защо?

— Нали ти казах, страх от доверяване. Дължа го на баща си и на първия си съпруг, дипломата.

— Мъжете винаги сме виновни.

— Факт. Мъжете виждат главно предимствата на бъдещите си съпруги и си мислят, че винаги ще са константа. Говорим за мерки — Кристина се усмихна. — Жените виждат недостатъците на мъжете, но си въобразяват, че могат да ги променят. Разполагаме с необходимите сензори, получаваме достатъчно сигнали, но не им обръщаме внимание. Когато се запознахме, първият ми съпруг караше стаж във Външно. Беше завършил МИО — майка му си го представяла като дипломат още от люлката. Аз учех втора година психология в Софийския и живеех при професора. Когато излизахме, Андрей ме взимаше долу от входа и там ме оставяше. Колко сме се целували и натискали в този вход, а веднъж така се бяхме разгорещили, че го дръпнах надолу по стълбите към мазето. Когато се върнахме на светлото, направо щях да припадна — краката ни бяха почернели до коленете. От бълхи.