Георги Томов - Розариум

Радиото хващаше чисто една-единствена станция:

„… е най-популярният, но и най-сложният цветови символ, алегория едновременно на небесното съвършенство и земните страсти, времето и вечността, живота и смъртта, плодородието и девствеността, романтиката и сладострастието. Наречена още в древността «царица на цветята», розата е представяла идеята за кръга, вечния цикъл на живота, раждането и прераждането. Римляните хвърляли розови листа пред своите военачалници и легиони след поредния военен триумф, а цезарите били окичвани е венци от рози. В Средновековието розата олицетворява света Дева Мария, небесната сила и изцелението, което милостивата Божия майка давала на всеки вярващ. В католицизма червената роза напомня за пролятата Христова кръв. Sub Rosa dictum — буквално «казано под розата» — има значение на разговор, неподлежащ на разгласяване — тайната на изповедта. В алхимията розата е символ на мъдростта и знанията, мистичността и просветлението — последното стъпало на духовното израстване, а Розариумът — на възраждането на духовното след смъртта на тленното, на Рая и на свещения брак — Hieros Gamos . В наши дни…“

Превключих на сиди. Стария предпочиташе предкласика — Бах, Хайдн, най-много да попадна на Вагнер. Първите акорди ме втрещиха — Dust in the wind , любимото ми парче на Kansas .

Разума или инстинктите си трябва да следва човек? Или може би вътрешния си глас? Откъде се появява този глас — от собственото ни или от колективното не съзнавано? Или е директната ни телефонна връзка с Бог, която някой е обявил за феномен и е нарекъл „съвест“?

Пълна газ и пълен глас — страхотно трио бяхме с Роби и Стив.

Всичко е прах по вятъра. „Бог ревниво е запазил Смисъла за себе си, а нас е наказал със Съвест.“ Всички ние сме прашинки във вятъра.

Наляво — София, надясно — Велико Търново. На запад — отъпканото русло, на изток — ново начало. „Да не се боиш от ново начало!“ — на чужд гръб и сто съвета са малко.

Спрях, затворих очи и се опитах да чуя вътрешния си глас. Не се получи. Тогава си представих как звъня на Бог по пряка, лично моя трансцедентна линия за спешни случаи:

„В момента Бог е зает с по-амбициозен проект, обадете се по-късно.“

„В момента Бог е зает с по-амбициозен проект, обадете се по-късно.“

„В момента Бог е зает с по-амбициозен проект, обадете се по-късно.“

Устремен към арката на залеза пътят наподобяваше река от разтопено злато.

10. Ново рождение — двама в едно. Хермафродитен съюз с нови ценности, надличностни възприятия. Най-висша точка на Идентичност.

Десетина километра по-нататък пътят бе препречен от кротко полегнал на шосето камион. До него бе спряла полицейска кола. Изнервени водачи пушеха нетърпеливо, скупчени пред колоната от неподвижни превозни средства. Хората винаги припират за някъде, за „една работа“ или „едни пари“, едва ли някой се е засилил към „единение на душите“ или „ново начало“…

„Никога няма да изоставя Рая. Тя е най-важният човек в живота ми!“ — писах на Ивета.

Какво ли е станало е „пациентката“ на Кристина? Спомних си, че когато купихме къщата в Бояна, Ванчо Добър-ден — момчето на съседите — беше на пет-шест, значи в момента е някъде на двайсет и три. Толкова бяхме свикнали е него, че изобщо не ни правеше впечатление как изглежда. Колко ли години живеят хората е лек синдром на Даун? Синът на Кристина трябва да е на двайсет и една.

„Телефонът на абоната е изключен или извън обхват, обадете се по-късно.“

Колоната пред мен се раздвижи. Полицейската кола се бе преместила и освободила място за преминаване. „Ще те чакам в Старо Стефаново. Довършвам втората баня и тръгваме за Индия.“ Отзад се чуха клаксони. Запалих двигателя. „Пътьом ще минем през Нова Зеландия“ — натиснах бутона за изпращане и, странно спокоен — въпреки надигащото се цунами зад гърба ми, — прибрах телефона в жабката и направих пълен обратен.