Георги Томов - Розариум

— Сега ми се виждаш доста по-смирен.

— Защото разбрах, че трябва да задавам важните въпроси на себе си. Но това не значи, че съм открил отговорите. Не виждам смисъл дъщеря ни да продължи жалкото си съществуване, нито да се върне към „живота“, след като единственото, което можем да очакваме, е неизбежно и безсмислено страдание и за нея, и за нас е майка ѝ.

— Ненужното страдание е мазохизъм, но неизбежното страдание носи смисъл. Модерната западна ценностна система, за която ти спомена, натоварва човека е изискването да бъде „щастлив“ и „успешен“. Това означава, че е срамно да си „нещастен“ и „лузър“. Отнето е правото на човек да е горд в своето нещастие. Страданието е ценно именно заради достойнството, с което се понася. Ако човечеството не го разбира, въпрос на време е да се достигне — за пореден път — до идеята за унищожаване на старите, болните, умствено непълноценните, изобщо на „неполезните“.

Благодарих му и станах. Изпрати ме до джипа и ми стисна ръката.

— Какви китайски поговорки си измислил?

— Последната беше нещо от сорта, че ако вървиш по един път и се спъваш, това не е твоят път. Не съм сигурен, че съм я измислил, може да съм я чул или прочел.

— Всъщност е едно и също. Но все пак внимавай какви поговорки си измисляш — Михаил се засмя. — И понеже виждам, че си свестен човек, ще ти призная, че нашият първи разговор — без да преувеличавам — промени живота ми. И тази жена — махна с ръка към двора, — както и тази недостроена църква, са пряко следствие от него.

— Сериозно ли?! — бях изумен.

— В края на „Покаяние“ 24 24 „Покаяние“ (1984) — грузински филм, реж. Тенгиз Абуладзе. — Б.а. една старица питаше: „Защо е този път, ако не води към храма?“. А аз се запитах: „Защо е този храм, ако не можем да помогнем на влезлия в него?“. Вярваш или не вярваш в Бог, за душевния ти комфорт е нужно смирение. Следващата стъпка е да простиш на себе си. И едва тогава няма да се боиш от ново начало.

Потеглих. В огледалото видях как жената се появи откъм недовършената църква и застана до мъжа. Той я прегърна през раменете и двамата ми помахаха.

След няма минутка излязох на „правия път“. Така е, помислих си, правият път често прави нелогични чупки. Дисплеят на телефона показваше две обаждания от Стоил и едно от Ивета.

Позвъних на Стоил.

— Къде си? — попита.

— Пътувам — отговорих неопределено. — Казвай.

— Взех резултатите от ДНК експертизата. Стария е баща на Филип.

За втори път в последната минута не знаех какво да кажа.

— Няма ли да кажеш нещо? — за първи път, откакто го познавах, Стоил звучеше умолително.

— Онова е ченгетата и полицейската кола… на морето. Не беше инцидент. Исках да ме приберат. Ударих ги нарочно и след това им скочих на бой. Бях се уплашил, това е.

— Защо отваряш тази тема? — повиши глас.

— Защото най-важното е да простиш на другите и на себе си.

— Майната ти! — изръмжа.

— И да не се боиш от ново начало.

Затворих.

Набрах съпругата си:

— Здравей, търсила си ме.

— Да. Говорих със Стария — тонът ѝ беше хладен. — Холдингът ще поеме всички разходи по лечението на Рая, сега и в бъдеще. Били сте се разбрали. Предполагам, че е в замяна на нещо?

— Да, в замяна на дяловото ми участие. Така няма да се налага да продаваме апартамента и къщата.

— Стария ми каза и за… пътуването до провинцията. Пак си се отървал е чиста съвест.

— Да…

— Разбрах, че ще заминаваш. Не си си взел никакъв багаж, дори не си минавал през вкъщи.

— Не съм.

— Това прилича на бягство.

— Не е бягство. Самата ти предложи да се разделим за известно време.

— Иска ти се да ни изтриеш от живота си, нали?

Ударих с юмрук по таблото.

— Мама му стара, какво повече искаш? Да си изтръгна сърцето и да ти го връча? Ще изцедиш и последните му капки кръв и пак няма да си доволна! Честно да ти кажа — иде ми да се гръмна!

— Извинявай, че двете е Рая ти пречим да си живееш живота. Ако можеше тя да е мъртва, а мен да ме няма, нали?! Дали ще ни изоставиш, или ще се гръмнеш — не виждам разлика. Лесно е човек да умре, трудно е да живее за някого!

Връзката прекъсна.

„Телефонът на абоната е изключен или извън обхват, обадете се по-късно.“

Тресях се от гняв. Представих си думите на Ивета като черно мастило, впръснато в кръвоносната ми система. Съвсем скоро отровата им щеше да се резорбира от всяка моя жива клетка и да я парализира.

„Телефонът на абоната е изключен или извън обхват, обадете се по-късно.“