Синтия Озик - Месията от Стокхолм

Междувременно доктор Еклунд кимаше и едрото му лице се повдигаше и навеждаше, той я насърчаваше да продължава, сякаш беше жива диригентска палка.

— Трудни същества — възхитено повтори той. — Вие сте роден за това, господин Андеменинг. Приемам, че е загадъчно — но кое произведение на изкуството не е такова? Вие обаче сте погълнати от него. Ние ви позволихме това. Ние ви осигурихме нашето мълчание. Сега се нуждаем от вашето слово. От вашата присъда. Не си ли заслужава? Не е ли прекрасно? Ще го поемете ли? На нас ни е необходимо вие да го разгласите.

— Искаме да разполагаме с вашата рубрика — обади се Адела. И Адела ли имаше своето „ние“? Те и тримата имаха едно „ние“ — едно и също „ние“. Бяха приобщени към него. Бяха една клика, едно семейство. Неговата рубрика! Рецензиите в понеделник, които никой не четеше, които бяха толкова изолирани — тя сигурно му се подиграваше. Но същевременно той съзнаваше, че това не е така. Внезапно осъзна — не напълно, бавно, тъпо, че те, и тримата, бяха обединени в един логически съюз: те споделяха един и същ принцип. И ясно бяха го предопределили за нещо. Беше лула, която и тримата се опитваха да запалят. Това, което се таеше тук, не бе толкова лъжа, колкото някаква латентност. Това беше техен скрит план. Това, което им трябваше от него, беше неговият ден от седмицата. Понеделникът беше единствената цел, заради която той се намираше на това място. Беше застанал на една крачка от масата в задната стая на Хайди — върху която Адела със звъна на тежък златен испански дублон преди половин минута беше оставила „Месията“ в месинговата си амфора. Заради понеделника му бяха дали ключа на доктор Еклунд. Заради понеделника Адела беше нахлула в апартамента му. Заради понеделника го бяха накарали да идва и да си отива, а сега да остане.

Видя всичко точно така. Те бяха направили всичко, за да го подмамят да вярва, че „Месията“ е фалшификат, с цел да го убедят, че е истински. Бяха изпратили Адела с нейната история, за да измамят мошеника син с мошеничката дъщеря. Една изкуствена дъщеря! Семейна измама. Той беше попаднал сред играчи, сред заговорници.

— Доктор Еклунд — атакува Ларш, задъхан като бегач, — вие защо се представяте за доктор Еклунд?

— Той не е друг човек — каза Хайди. — Кой друг би могъл да бъде?

— Някой, който да подхожда на името.

— Ние, клетите скитници, с нашия жалък акцент, така ли? — попита доктор Еклунд.

— Това е фалшификация.

— Когато си на гости, уважавай обичаите на домакините си: si fueris Romae, Romano vivito more 2 2 В действителност цялата поговорка гласи „Si fueris Romae, Romano vivito more; si fueris alibi, vivito sicut ibi“ и се превежда така: „Ако живееш в Рим, живей като римляните; ако живееш другаде, живей така, както живеят там“. Съвет на Св. Амброзий, цитиран от Джереми Тейлър в „Ductor Dubitantium“ (1660) — бел. Wizard . — Доктор Еклунд напразно смукна лулата си в размисъл. — В тази страна хората са толкова боязливи към чужденците.

— Шарлатанин, който се представя за бежанец — бързо рече Ларш.

— Ларш, Ларш — умолително се обади Хайди.

Доктор Еклунд кротко запали нова кибритена клечка.

— Едно име е нещо толкова маловажно. Една финтифлюшка. Скромна емблемка. Безобидно украшенийце. Аз лично съм роден с името Екщайн.

Човекоподобната маймуна в гърдите на Ларш скочи разбудена, сякаш разтърсена от ток и се блъсна в ребрата му. Безобидно! Колко трудно му беше да диша, да вдишва и да издишва! Беше обаче получил просветление. Видя всичко точно така, както беше. Произнесе на себе си избраните срички: Лазарус Барух. Ларш Андеменинг.

— Аз си измислих това име. Измислих и баща си.

Баща си — от библиотеката, името си — от речниците: Ларш „Скритото намерение“.

— Доктор Еклунд знае всичко това. Не можеш да ми се сърдиш, че му разказах за твоята теория за бащинството ти, нали? Ти сам я разказа на Адела.

Адела бе отстъпила пред това, което и се струваше, че е неин дълг.

— За него това е без значение, той е готов да каже всичко. — Ала сега беше станала мрачна като послушно дете.

— Това задълбочаване. Тази концентрация. Не бе никак лесно да се облекат тези одежди — този възход! Достойно за уважение — с възхита заяви доктор Еклунд. — За един обикновен Алтер Екщайн да се издигне в Стокхолм и да започне да се нарича Уле Еклунд — не бе нищо. Абсолютно нищо. Не се изискваше кой знае колко мъжество. Никога не съм се вълнувал от това. Но ти! Прераждане на душата, гилгул! Карма! Преселение на тази страстна душа! Господин Андеменинг — заключи той, — аз ще ви кажа какво ще стане с вас. Съзнавате ли какво е то? То е, че вие ставате нашият човек, човекът, който ни е нужен.