Синтия Озик - Месията от Стокхолм

— Аха! Браво! — извика доктор Еклунд.

Адела кисело рече:

— Прибързал си.

Хайди попита:

— Казал си им във вестника, така ли? За „Месията“.

— Казах им, че е намерен.

— Но ти не знаеше…

— Така или иначе, казах им. Казах на Нилсон, той е шеф на културния отдел.

— И какво каза той?

— Не ми повярва. Никой не ми повярва. Но тогава и аз не вярвах. Беше някаква фантазия.

— Виждате ли го как е готов да говори какво ли не на когото и да е — каза Адела.

— Е, хайде, Ларш! Ти го видя. Видя го със собствените си очи. Оригинала, nicht wahr, нали? Ето го, на сигурно място в делвата. В една делва, Господ да ни е на помощ. Като някой от онези ръкописи от Мъртво море…

— Те са били в глинени съдове. Аз трябва да опазя това, което е мое — каза Адела.

— Чакал си го цял живот. Прояви такова упорство. — Хайди протегна подобната си на овча глава. Той обърна внимание колко стара и сериозна бе тя — повехнала, умоляваща, ранена. Онази ограда. Стрелбата. Тя искаше от него да каже какво мисли. — „Месията“ съществува. Ти го разгледа. Сега имаш власт над него.

— В моята власт ли? Аз нямам власт. — Колко безсмислено говореше тя: „Месията“ беше във властта на Адела, или поне тя го стискаше в прегръдката си. А той — той действително беше разгледал нещо , да, нещо, твърде набързо, твърде разпалено, като полусляп човек, който може да съзре само светлина без контрасти, не и знаците върху страницата. А другояче — беше го погълнал като жрец, като свещенослужител на някаква фанатична секта, за когото писанието е зависимо от часа на обредния изблик. Страхопочитанието поглъща всяка главня, която го възпламенява: дали това, което беше разглеждал, бе истинският „Месия“, или само валпургиевият фургон на частната му менажерия, влачещ се през клетия му трескав череп.

— Той е в ръцете ти. Авторът на „Месията“.

— Казах ти, че се отказвам. Прекратявам. Той не е мой. Не мога да го задържам. Ръцете ми — рече той, като ги обърна, за да ѝ покаже белите си длани, — са празни.

— Не, не, помисли! Помисли как разполагаш с възможности.

— Нали водиш твоята рубрика — внезапно се обади Адела. — Пишеш тези рецензии. Всеки понеделник.

— Вие можете да ги осведомите — каза доктор Еклунд. — Можете да разкриете нещо удивително. Можете да го обясните.

— Ти можеш да бъдеш полезен — каза Хайди. — Ти умееш да го правиш. Ако желаеш да възвърнеш на света, това, което му принадлежи. Ако вярваш в себе си.

Светът, светът — и тримата говореха за света. Какви оратори! Бяха побъркани на тема света. Имаха нещо предвид за света. Светът ги бе накарал да постигнат идеално единомислие. В новото си объркване Ларш усети как и се възхищава: на сатанинската опашка на това разбиращо се от само себе си единодушие. С какво бе свързано това?

Кибритените клечки на доктор Еклунд — едно и също сдържано щракане, искра след искра, всяка клечка в съгласие с другите, всички те предназначени да запалят непокорния огън в лулата на великия мъж.

Звън на гонг, кратък и остър. Адела най-сетне изпусна месинговата амфора на земята.

— Ако искаш, можеш да вземеш ръкописа — предложи тя с най-суровия сценичен глас на доктор Еклунд, — нищо, че не е преведен. За да го покажеш. Че съществува. Преводът е най-маловажното… ако искаш, можеш да им го покажеш в твоя вестник.

Как му се искаше да я блъсне само!

— Тя ви дава сега да го вземете, разбирате ли? — одобрително се обади доктор Еклунд.

— Тя ще ти позволи да го вземеш, това е вън от всяко съмнение. Ти си човекът, който ще свърши работата. — Паяжината на Хайди все повече и повече се разплиташе; тонът и постепенно от помирителен преминаваше в изцяло настойчив. — Всичко е точно така, както доктор Еклунд обясни — ти си единственият човек в Стокхолм, който може да го направи. Имаш нужната репутация. Предлагаш това, което хората очакват — ти си този, който лансира, ти проправяш пътя. Ти си церемониалмайсторът — единственият, който може да се осмели да го направи и който го е грижа. Ти представяше всички тези трудни същества, всички тези писатели от Централна Европа, които ние постоянно поръчвахме! Тези чехи и поляци! Тези югославяни и унгарци! Ти направи така всички да ги забележат. Господин Хемлиг и господин Фискюнгел, например — те разчитат на теб да ги държиш нащрек. Ти ги държиш будни. Ти ги будиш. Ти ги караш да проглеждат.

Това беше цяло слово, цяла патетична реч — устата и не спираше: зле наредени златни зъби на стара жена. Тя го умоляваше. Имаше нещо, което той бил предназначен да изпълни. Ноздрите и започнаха да потръпват.