Синтия Озик - Месията от Стокхолм

Хайди се намеси:

— Заради понеделниците.

— Две или три публикации в тези рубрики, това е начинът. Свято място. Запълнете го с новината. Вие сте направили толкова възвишени неща. Познавачите знаят какво сте направили, не си мислете, че те не са наясно. Вие си имате вашите макар и малобройни последователи — вие сте точно човекът, който може да осъществи всичко това.

— Аз съм само човекът, който ще извади на сцената „Месията“. — Думите му прозвучаха така скучно, сякаш отговаряше на някой, който го бе попитал колко е часът.

— Но нали за това си живял? — попита Хайди.

— Фалшификация. Живях заради тази фалшификация.

— Но ти се спря. Отказа се.

— А ти не. Ти сама каза, че не сте се отказали, госпожо Еклунд.

— Всичко е въпрос на разпознаване. Ние разполагаме с оригинала, ето го тук — ти го видя. Не можеш да се оплачеш, добре го разгледа. Какво само можеш да направиш за него! Никой друг не знае по-добре от теб това. Той беше в ръцете ти.

Мимолетният му страх. Ръцете му горяха. Пръстите му се бяха загрели като прътите на подпален стобор.

— „Месията“ е отишъл в лагерите заедно с онзи, който го е съхранявал. — Ларш се отърси: човекоподобната маймуна го бе хванала за врата. — Това е всичко, което е могло да се случи, нищо друго. „Месията“ е бил изгорен там. Зад онези огради, в онези пещи. Бил е изгорен, госпожо Еклунд, изгорен!

— Не вярваш на собствените си очи ли? Та ти го държа в собствените си ръце! Не вярваш на доктор Еклунд ли? Доктор Еклунд се е занимавал с такива случаи къде ли не, вършил е този вид работа в десетки страни…

— Занимавал се е с тях. Бас държа, че това е правил. Щом има пожар, ще се намери клечка кибрит. Тези болнични обиколки. Датската примабалерина. Безскрупулно търгашество със сенчести ръкописи, за това става дума.

— Ларш, ти си глупчо. Нищо не разбираш.

— Бре, бре, сенчести — обади се доктор Еклунд. — Така ще нарече човек някой малък сенник. Госпожа Еклунд знае, че не ми е приятно, когато издава разни неща, затова тя навива този малък сенник.

Доктор Еклунд стана от стола си и започна да ходи насамнатам — той вдигна чайника от печката, поклати го да чуе колко вода има останала в него и пак го остави. В тази уютна и тясна галера той изглеждаше внушителен и як — по-скоро приличаше на кораб, отколкото на морски капитан. Лампата с форма на жълт нарцис върху стъблото си би могла да бъде още една лула, която той се готвеше да пъхне между зъбите си. Ала той, така или иначе, бе загубил интерес към лулата си, беше се разсеял, беше я оставил да угасне.

— На всичко оригинално — на всяко нещо, което е шедьовър, разбирате ли, — му е необходим един малък сенник като за начало. Ако искате да говорим за сенчести неща, няма да отричам, че има сделки, които не могат да бъдат договаряни на слънце по пладне. Прекалената светлина поврежда стоката. От друга страна, след три или четири десетилетия на сянка, текстът става свенлив. Плах, може да се каже. Понякога е нужно да бъде убеждаван, за да го подмамим да излезе от скривалището си. Това може да стане с франкове или марки, с рубли или крони, с което е най-подходящо. Текстовете не се интересуват от това. Парите ги освежават и те искат да покажат колко храбри са. И тогава главите им леко се показват. Де да имах свои собствени пари!

— Ето на. Нали чу всичко — обади се Хайди. — Сега можеш да престанеш да се държиш като дете за тези работи. Всички тези варшавски вещи, те да не би да са дошли тук отникъде? Ако не беше мрежата на доктор Еклунд…

— Не, не — намеси се доктор Еклунд. — В началото имаме само това никъде. Всичко се появява отникъде. Ето го и „Месията“ отникъде. — Той почука с пръстените си по месинговата амфора: звънът, който прозвуча, беше вибриращата мелодия на скъпа наследствена вещ, ударът на стар семеен часовник. — А тази прекрасна жена, тази неспокойна, благородна, представителна жена, нима тя също не се появи отникъде?

Той беше уловил Адела за раменете, изглеждаше смешно как бе присвил своите плещи надолу, за да наведе удълженото си лице към нея. Имаше нещо странно добре репетирано в разменената светлина, която премина от неговия чифт очи към нейния. Челата им се притиснаха вежда във вежда: пролуката помежду им сякаш криеше някакви импулси. Или това не бе нищо друго освен премигващите полукръжия на лещите на доктор Еклунд, хвърлящи отраженията си. Капитанският му взор на владетел, убедителният му пиратски стил — той вече беше освободил половината и лице и галеше носа и отстрани. Не, това беше забележително: той отместваше косъма, който му пречеше там. Необичайно интимен жест, като котка, която ближе лапата си — в този жест имаше елемента на стар навик. Адела фактически нямаше нищо против, тя почти не го забеляза. Беше изцяло съсредоточена върху настроението си: тя беше свикнала с тази механична милувка на едрите пръсти, тя сякаш само караше устните и да се стягат в съпротива. Само устните и се съпротивяваха, иначе тя ставаше все по-покорна. Приличаше на човек, който е изпълнил дълга си. Те двамата, Адела и доктор Еклунд, и преди са били в комбинация — възможно ли бе това? Двамата действаха съгласувано като стара любовна двойка, нямаше значение, че доктор Еклунд със сигурност беше три десетилетия по-напред от нея в морето на живота… Нещо помежду тях бе слято в едно: нещо по-дразнещо от обикновената фамилиарност. Дали са били някога любовници, дали това е бил нейният дълг, нещо, което бе отдавна изживяно от нея? Мъжът още харесваше жената; жената не харесваше мъжа. Но се бе превърнала в негово оръдие. Покоряваше му се.