Синтия Озик - Месията от Стокхолм

Главата и се отдръпна, тя се извъртя и се освободи. Жест на сърдито дете. Четиридесетгодишна жена, тя се гърчеше като дете. Това напомни на Ларш за дребното хлъзгаво телце на Карин, преди толкова тъжни години, как се измъкваше от него — тактиката на Улрике беше да настройва Карин срещу него. Адела беше доста податлива, само устните и оставаха свити. Главата и, като се отдръпваше, внезапно сякаш беше станала непозната: той забеляза дълбоките бръчки в ъгълчетата на очите и, белите цветчета на магарешки бодил, нашарили косата и, късият проблясък на детето — всичко това бе ново и непознато. Тя не беше това, което бе била преди. Той си бе представял една Адела от огледалото, беше си я представял като своя сестра. Но тя не му беше сестра. Една заговорническа заблуда. Тя бе толкова различна от него, колкото бе по силите на природата да го постигне. Тя принадлежеше на друг род. Неговата майка — липсващото звено — не беше нейната майка, независимо от това коя бе майка и. А онзи, който го бе създал, неговият баща, не бе създал нея.

И тогава той осъзна — сякаш вятър духна в мозъка му — кой я бе създал.

Адела се бе освободила. Доктор Еклунд я бе пуснал. Тя стоеше леко встрани от него. Не желаеше отново да срещне погледа му.

Хайди се отпусна на койката си и въздъхна.

— Не можем ли да постигнем споразумение? Ти трябва само да се съгласиш.

— Аз не знам за какво ме караш да се съглася — отговори Ларш.

— Много добре знаеш. Съвсем точно знаеш.

— В тази работа има пари — със слаб глас се обади Адела, но в мекотата и слабостта на гласа и се съдържаше мимолетна грубост, като някаква бледа далечна светкавица.

— Цената на великото — каза доктор Еклунд.

Благовидно съчетаните им гласове — те сякаш бяха две урни от един и същ произход, с една и съща форма, с една и съща извивка.

— Това няма да се роди от твоя мозък — каза Хайди. — Няма да бъде като онова око, ще е нещо, което ще можеш да извадиш ясно на светлината. Нещо солидно и убедително като този съд.

— Пак това око. Какво е това око? — попита доктор Еклунд.

— Недейте да говорите за него. Нали ви казах, че всичко свърши и приключи?

Адела се отдръпна, стоеше мълчаливо. Ларш забеляза за пръв път, че тясна остра кост оформя носа. Носът на доктор Еклунд беше различен. Хилавото украшение на едрото му разплеснато лице представляваше жив объл филиз от лой, разрязан надлъжно от две цепки. Така че там това не можеше да бъде намерено: останалата прилика. Значи можеше да е някъде съвсем на друго място — в начина, по който някой мускул трепваше или се стягаше. Не беше в чертите на лицата им — нос, устни, очи. Ларш не знаеше къде е. Но му бе достатъчно да го усеща, дори само в гласовете им. За гласовете им беше сигурен.

— Вярно е — заяви той.

— Не се меси — рече Адела.

Но той вече бе започнал. Бе започнал да се придвижва към нея. И това не бе човекоподобната маймуна. Тя беше мъртва, а трупът ѝ — излишна мъртва тежест върху белия му дроб. Сега беше самият той и напънът на собствената му сила го задвижваше.

— О, да, вярно е. И сам мога да видя, че е вярно, и се извинявам.

— Ето на! — извика Хайди. — Нали ви казах, че ще се извини!

— Не мислех, че е вярно, но сега виждам, че това е така. Точно така е, както каза. Ти си дъщерята.

— Недей да идваш толкова близо до мен — каза Адела.

Той вдигна ръка. Съзнаваше колко ужасна изглежда ръката му, вдигната високо — и как му се искаше да я повали на земята! Как му се искаше да стъпче лицето и, красивата птича костица на носа и! Как му се искаше да смачка гълъбовосивите пера на косата ѝ!

— Ти си дъщерята на автора на „Месията“, точно това си ти. А авторът на „Месията“ е доктор Еклунд. — Грозен тих звук се разнесе по повърхността на месинговата амфора, като шум на хвърлена монета: неговото старо грачене, възелът, който го стягаше, стърженето — проснатият труп на човекоподобната маймуна пуснат на воля. — Това е фалшификат, нали? Госпожо Еклунд, признайте, че това е фалшификат! Фалшификат е, а вие искате от мен да го представя за истински във ваша полза. Да го легитимирам. Колко лесно е това само — аз съм точно човекът, който може да го направи! Да го представя така на света, признайте си!

— Каква злобна версия си си съставил само — донесе се от койката гласът на Хайди — тя обаче говореше на доктор Еклунд.

Ларш се обърна към Адела:

— Твоята версия не е истинската.

— Какво знаеш ти за Дрохобич? Какво е за теб Дрохобич? — рече Адела с новия си тъничък глас с хладни, глухи импулси в него. Ръката му бе вдигната високо. Тя стоеше под вдигнатата му ръка. Минзухарът лееше жълтия си сироп, а ръката му хвърляше сянка върху устата, шията ѝ и брадичката ѝ — но нали и нейните ръце бяха потопили в мрак неговия юрган, нали и тя беше закрила окото на баща му със своите протегнати ръце?