Синтия Озик - Месията от Стокхолм

— Казват ми, че съм започнал да ставам известен.

— Ти си най-обикновен рецензент.

— И един рецензент може да си спечели репутация.

— Миналият понеделник беше един детективски роман. Предишният понеделник… не помня, не беше ли автобиографията на някаква филмова звезда?

— Значи си тук от две седмици — рече той.

Тя се изсмя точно над главата на детето.

— Ето каква е ползата от детективските романи! Обаче не, тук сме от почти три седмици. Първата седмица пристигнахме едва в сряда.

— По работа — заключи той. — Възможностите. Ти си му куриер.

— Приказвай си каквото щеш.

— Сега носиш различно име.

— Аз нося най-различни имена, естествено е.

— Когато изпълняваш различни задачи ли? — Той погледна надолу към момчето — беше затворило очи, но клепачите му бяха подути и зачервени. — Той има ли някаква роля?

Потропа се, точно в този момент, по талашитената преграда: беше Гунар Хемлиг, който остави пощата.

— Нилсон нареди да ти дам това… — Той хвърли на земята кашон, препълнен с пликове и бързо си тръгна. Не разговаряше с Ларш. Андерш, когато го срещнеше, се държеше също така мълчаливо.

Ларш им бе нанесъл оскърбление, те му бяха ядосани. Беше се върнал към всичко онова, което преди бе отхвърлял. Не бе въпрос само за мебелите, с които пълнеше новия си апартамент — литературното гърне отдавна вече беше преживяло това. Беше свързал телефона си с автоматичен секретар, беше си взел пишеща машина в стаичката както всички тях, а вкъщи си имаше и компютър с екран, от който се лееха зелени букви от Япония, както и електронен принтер, който печаташе с невидими пръсти и скорост равна на скоростта, с която слънцето залязва на края на света. Нилсон въвеждаше автоматизация в „Моронтьорн“, но Ларш Андеменинг сам се роботизираше. Бил скрил — така виждаха нещата в литературното гърне, — жена робот под леглото си. Държал я в стар кашон от водка. Посред нощ Ларш шляпвал едно копче и тя заемала позиция с щракване, като се конструирала част по част. Била направена от стиропор, а за свръзка били използвани стари брачни халки, купени на едро от адвокат по разводи, който имал цели купчини; единствената задача, която тя искала от Ларш да изпълни, била да слага руж на бледите и порести бузи, както и да удовлетворява вибрациите и.

Толкова за литературното гърне, с неговото къкрене. Нилсон обмислял да осигури на Ларш допълнително място всеки ден в добавка към колоната му в понеделник. Той пишеше бързо, имаше дар слово, беше започнал да спазва работното време и рядко се примъкваше в редакцията след полунощ. Беше се поправил, беше се възстановил — беше се възстановил от старата си болест. Отнасяше се сериозно към писането на рецензиите. Изглежда, се бе отказал от екзистенциалния си страх, беше се отказал от всички онези нечетивни автори, които извираха от търбуха на Централна Европа, държеше на шведите и на по-приятните американци, човек не можеше да го чуе да произнася имената на Киш, или Канети, или Музил, или Брох, от устата му не се чуваше името на Кафка. Беше приключил с всички онези чудатости. Беше като човек в кома, който внезапно е дошъл на себе си, след като е било обявено, че ще остане заспал до края на живота си, и който е възстановил рутинните си навици. Цялата рутинност на всичко това изглеждаше необичайна.

Литературното гърне вреше, но кротко, беше утихнало, сега бе останала само съвсем умерена пяна и дребно празнословие. През последната половин година, въпреки че преди това не му бяха обръщали никакво внимание, Ларш сега бе се издигнал като най-постоянна тема на литературното гърне. Всъщност Гунар Хемлиг и Андерш Фискюнгел бяха тези, които поставиха началото на този нов кипеж — на тях се дължеше това, като никой не знаеше защо, още по-малко Ларш. Гунар и Андерш внезапно бяха станали свещенослужители на Ларш в ритуала на литературното гърне — литературното гърне в най-неистовия му разцвет. Гунар по-специално се наслаждаваше на високата комедия в ситуацията — как Ларш, тази красива душа, навряла кльощавия си нос изцяло в изящната словесност, бил изигран от семейство шарлатани, фалшификатори и крадци, любители на високото изкуство и символисти! Впримчен и погълнат — от техните сатанински благоухания, от сладките им съблазни и хитрости! Съвсем не, възразяваше му Андерш, работата била там, че тези прелести съвсем не били местни: били глутница поляци, шайка чужденци, шест или осем на брой, четирима турци, двама португалци и вероятно няколко цигани. Любовницата на Свен Стрьомберг подръпваше мъжката си яка и продължаваше в този дух: цигани, да, определено сред тях имало едно циганско момиче, върху мургавата кожа на чийто кадифен гръб имало татуиран — в най-ранно детство, със зелени букви — един изгубен псалм, пропускан от поколения канонизатори на Библията, който псалм векове се предавал от гръб на гръб на определени млади жени от определени ромски племена, млади жени с откъснати езици, родени неми. Когато тези мургави избрани младенци пораствали, тревисто ярките букви се разпростирали по целите им тела; с коварни способи и срещу щедър хонорар (оттук и големият нов апартамент, новите мебели, роботизираните уреди) те се свързали с Ларш, за да транскрибира текста: той бил впримчен волю-неволю, тъй като притежавал специални качества, съгласно древния церемониал, тъй като момичето, което понастоящем носело псалма, изрязан чак до триъгълната вдлъбнатина на задника си, било собствената му открадната някога дъщеря… Версията на Свен Стрьомберг беше по-проста. Главатарят на шарлатаните бил Улуф Флодкранц, дегизиран.