Синтия Озик - Месията от Стокхолм

Детето междувременно бе заспало, свило на тръбичка устни — достатъчно широко, за да може, от време на време, да изхърква, нещо крайно неуместно за такова дребно телце. Хъркаше като лъв.

Нейното лице беше различно от това, което помнеше. За половин година време тя — Ларш не би казал, че е загрубяла, но сега изражението ѝ бе станало нагло. Нямаше предвид някогашното и леко вироглавие, нямаше предвид безочливостта, имаше предвид нещо съвсем различно. Тя изглеждаше ужасно кротка: сдържана : една фигура, отлята от някакъв чист метал. Една неподвижна пиета, светла като мед — вероятно бе под въздействието на детето в скута ѝ. А що се отнася до хъркането на момчето — тя сякаш държеше жив тромпет, който можеше да изсвири всеки миг.

— Защо в къща с мебелирани стаи? — предизвика я той. — Мислех, че имате много пари, всички вие. Защо не в някоя хубава скъпа къща недалече от „Кафе «Опера»“? Какви торти има там! Не постъпваш честно с това малко приятелче.

Тя допря устни до челото на момчето.

— Температурата му се качва.

— Освен ако къщата с мебелираните стаи не е част от декора? Подходящ ефект, а?

— Ти си мислиш, че аз друго не правя, а само разигравам театър.

— Доколкото знам, е така. Те са те впримчили във всичко това. Вършиш това, което се очаква от теб.

— Преди час беше добре — тихо каза тя. Ръката ѝ лежеше върху ръката на детето.

— Сценична треска — подсказа Ларш.

— Не говори такива неща. Това си е моето малко момченце.

— Семейният бизнес! Колко бащи, колко майки, и ето — фокус-бокус, син…

— Аз не съм като теб. — Тя замълча. — Не съм.

Той пак я изгледа с безучастен поглед.

— Доктор Еклунд не е плод на въображението. За съжаление. Аз преди си мислех, че е.

— Също и майка ми. Майка ми е в Гренобъл, при новия си съпруг. Разказах ти за това.

— Това е измишльотина.

— Една част не е.

— Една част! А след всичкото това време ти си готова да обясниш кое какво е? Кой какъв е сред действащите лица?

Гаргантюански тътен заглуши последните му думи. Детето, събудило се от собствените си вибрации, подгъна крака в конвулсия и сякаш отново се отпусна в съня си. Две бразди от сълзи се спуснаха с лъкатушене към брадичката му — сякаш беше дръжка на жълъд, — и оттам върху ръкава на Елза Вац: дишащите тежко ноздри плачеха, подутите клепачи се намокриха.

— Не биваше да идвам — рече тя.

— Не биваше. Особено сега, когато разбирам защо си дошла.

— Не разбираш.

— За голямото изглаждане на недоразуменията. Онзи високопоставен партиен функционер, и той ли беше измислен?

— Той беше приятел на майка ми. Казах ти. Тошек Глувко.

— А възрастната вдовица с кутията и възрастният вдовец във Варшава, обувките, хартиите във фурната, мъжът с дългото черно палто…

Тя го погледна. Беше неподвижна. Дори зениците на очите ѝ оставаха заковани на мястото си. Човек можеше да хвърли камък по тях и те пак нямаше да трепнат.

— Ти не знаеш нищо за Дрохобич. Нищо. Не знаеш нищо за Варшава. За теб всичко това е само един стремеж — то е това, което искаш да бъде, — ти нямаш никаква представа за тези градове.

— Аз съм роден там. Аз съм бежанец.

— Няма никакво значение колко пъти ще повториш тези неща, ти пак няма да знаеш къде си роден. Това е измислица. Избрал си си този мним баща от някоя книга. Кой друг може да направи такова нещо…

Спокойствието му го напусна, той запремигва: окото му се опари от онова, другото око. Не беше толкова спомен, колкото смъдяща болка, парене. Онова, другото око, вече не се подчиняваше на призива му, дори в най-слабото кътче на паметта. Истината бе, че той не можеше да го повика. Когато се опита да си го представи, виждаше само съвсем малка купчинка пепел, обла, с неправилна форма, не по-висока от нокътя на палеца му. Сивата пепел би могла да мине за вълмо от косата на Елза Вац.

— Кажи ми — попита той — има ли баща за това дете някъде? Или ще му се наложи да си го измисли?

— Баща му е в Бразилия.

— В Бразилия ли? Не в Антверпен? Значи не се е включил в семейния бизнес?

— Разведени сме — стори му се, че я чува да казва. — Хъркането на болното дете пак се усили и отнесе по течението думата, възможно бе да е казала и нещо друго. „Принудени сме“, или „Изгубени сме“, или „Размазани сме“, или нещо друго, по подобен начин протяжно произнесено с нейния странен звук, произведен в средата на гърлото и. Би могло да е абсолютно всичко, мигът отмина и детето отново се успокои.

Ларш решително заяви: