Синтия Озик - Месията от Стокхолм

— Ти си най-лошата от всички. Нарекла си се с име, взето от книга. Аз не съм направил такова нещо. Задигнала си Адела, облякла си се в едно име, предрешила си се…

— Госпожа Еклунд смяташе, че това ще привлече вниманието ти. Искаше да те заинтригува.

— Госпожа Еклунд. Ами ученичката, момичето? Съвкупляване с дете! С една от собствените му ученички! Това не го е измислила госпожа Еклунд! Това е твоя измислица, нали — съвкупляването с дете, нали е твоя измислица? Хайди не би се сетила за това. Не и го признавам за нейна заслуга.

— Както искаш, така мисли. — Тя наведе глава. — Дойдох да ти кажа, че ти беше злоупотребен.

— Употребен — поправи я той.

— Тя те оскърби.

— Но не и доктор Еклунд, така ли. Не и доктор Еклунд с прекрасната му лупа, нали? Кръстоска от детектива Шерлок Холмс и циркаджията Ф. Т. Барнъм, нали?

— Не, не и баща ми.

— Баща ти — отмъстително повтори той.

— Той те оскърби, но съвсем слабо.

— О, благодаря, значи, съвсем слабо. Признателен съм му.

— Ти го засегна повече. Той още не се е съвзел. Никога няма да се съвземе. Ти си нямаш представа какво направи. Аз затова съм тук — каза тя. — Дойдох да ти кажа какво си направил.

— Какво съм направил ли! Съсипах му шедьовъра. Предполагам, че за изработката на такова нещо на един експерт са му необходими два или три месеца, нали? Така че няма проблем, може да започне и да изработва друго.

Тя пак повтори:

— Ти нямаш представа какво направи. Не го съзнаваше тогава, не го разбираш и сега.

— Е, ако разбирах, аз щях да бъда експертът, нали така? Предполагам, че на човек му е нужно подходящо мастило, подходяща писалка, както и подходящ вид хартия и необходимо лековерие. Предполагам, че той може да се снабди с тези неща. Също и всякакви полезни ръкописи — отделни писма, контрабандно внесена кореспонденция, по които да оформи почерка, това е най-напред. А след това и добър лъжльо като теб — родена трагична актриса, бих те нарекъл, — и доста грубо боравене, така че хартията да бъде намачкана и състарена за кратко време, пренасяне и разнасяне в чанти и съдинки, а вероятно дори и в обувки и фурни, потапяне в локви — всичко това са технически неща и аз не зная как се правят. Основното обаче е да разполагаш с подходяща измишльотина, която е най-важното, измишльотината, нали така?

— Вие сте всичките литературни паразити. — Тя бе цялата изпълнена с мрачно презрение, момчето се размърда в ръцете ѝ. Беше мадоната на презрението. — Отмъщение и илюзия, илюзия и отмъщение! Вие си мислите, че всичко е фантазия. Има много повече неща на света, не само фантазия.

— Като пари — подсказа Ларш. — Нали това е смисълът на целия ви семеен бизнес.

Момчето потръпна, внезапно се бе събудило. То с труд повдигна желъдовидната си брадичка и косо огледа стаичката. В мрака на входната врата, изправена на задните си крака, клечеше една сивокафява мишка. Тя се тресеше цялата. Ушите ѝ потрепваха, мустаците ѝ се поклащаха и тя бе вдигнала дребните си предни лапички като ръцете на дете.

Момчето извика, продължителен писък, и се смъкна на пода.

— Трябва да го отведа.

— Не трябваше да го водиш. Детето е толкова болно.

— Какво разбираш ти от това? — Презрението ѝ бе наистина мрачно.

Той съзнаваше, че тя е права. Мина му през ума мисълта — спомни си за изхвърлената кутия с боички на Карин, за отвлечената в Америка Карин, — мина му мисълта, че е сменил невероятния живот на дъщеря си срещу купчинката сива пепел. Илюзия, илюзия! И пари. Не беше ли самият той жив заради семейния бизнес на продажния търговски пътник във Варшава преди толкова много време?

Той кротко рече:

— Аз имах някога дете. Отнеха ми я и вече нямам свое дете.

— Колко платоническо. Литературно. — Тя не му вярваше и защо ли да му вярва? Казваше го той самият: измислил бе баща си, защо да не измисли също така лесно и едно дете. — Няма ли нищо твое, оставено тук и сега? Би трябвало да се запиташ дали ти самият съществуваш. Може би си просто нечия теория. Нечия презумпция. — Тя сграбчи момченцето си. — Любители на литературата. Паразити. Затова дойдох. За да съм сигурна, че си го научил.

Тя не изпитваше никакво състрадание. Той не разбираше кое е това, което трябва да научи.

— Ти го довърши. Кремира го. Няма го. Същият. Единственият. Беше това, което се смяташе, че е.

— Факсимилето на доктор Еклунд — Така замъглено, тихо.

— „Месията“ — произнесе тя: лицето ѝ бе непроницаемо, неизменно, жива медна отливка. — От Дрохобич. През Варшава. Същият.