Синтия Озик - Месията от Стокхолм

— Виж Ларш! Той се отказа от всичко — обади се Хайди.

— В името на света — заяви доктор Еклунд: жест на актьор.

— В името на света! — възкликна Адела — Какво ли няма да каже той. Той си призна, че е лъжец. Нямаше как да не си признае. А когато му разказах как съм придобила ръкописа — рухна, това е всичко. Нямаше как да не стане.

Всичко това беше вярно, Ларш не каза нищо.

— Бедният Ларш — рече Хайди. Сега тя не го защищаваше. — А сега, след като го разгледа? — И зачака.

Тя чакаше, Ларш разбираше защо. Тя очакваше и да каже какво мисли — заради голямото му желание — да разкаже какво мисли. Беше постигнал голямото си желание. Беше щурмувал оградата около „Месията“. Хайди повече от всеки друг — не, единствено Хайди, само Хайди — знаеше тайната пещ на желанието му, беше го нарекла концентрация, мания. Тя беше някогашният му съучастник в желанието му, в интуицията му. Само тя можеше да проумее какво означава за него да наводни очите си с текста — същия този текст, — с въпросното нещо, с думите, със сричките, с буквите! Буквите бяха оставили носещите се послеобрази в ретините му. Но той не можеше да проумее онези статуетки — сякаш полският му се изплъзваше. Изгубено. Какво се съдържаше в „Месията“? Изгубено! Отломки от сън.

Беше почти като да се бе объркал в нечий чужд сън. Чий? На Адела ли? На Хайди? Тези жени, изпаднали в транс: беше сънувал техния сън. Не можеше да си спомни какво беше прочел преди пет минути. Недоумение. Амулети, апарат, птица. Отломки от някаква странстваща илюзорност, фолклорни фрагменти, пристъп на кислородна недостатъчност, може би. Каквото и да беше, беше изчезнало — не помнеше нищо, нищо не бе останало: само най-слаб тремор от някаква напрегната сила. Глух отпечатък на шум — рухващ град, разпадане, собствените му стонове, неумолими вопли. Звук на стрелба. Амнезия. Изгубено. Нищо не бе останало.

Воплите бяха останали. Елегията след силната болка. Ограбващата, оттегляща се светлина, светкавична експлозия. Сякаш — за миг време — беше проникнал във вътрешностите, в най-съкровената анатомия на онова око. Който и да беше този, който бе топил перото си в мастилото, с което бяха изписани страниците на „Месията“, беше го потапял и в стъклоподобния желатин на това достатъчно око.

Доктор Еклунд вдигна ръка. Пръстените му светнаха с блясъка си от моряшкия сандък.

— Това, което е необходимо, което трябва да решим преди всичко друго, това е оповестяването, разбирате ли? Възвестяването.

— Хората трябва да бъдат накарани да повярват. Защото работата е там, че никой няма да повярва — каза Хайди.

Доктор Еклунд засия: пръстите му, копчетата му, лисото му теме, едрото му искрящо лице с лъскавите лещи.

— Добрата вест трябва да бъде оповестена. Че „Месията“ е тук. Открит. Намерен. Че съществува.

— На хората трябва да им се каже , че той съществува — настоя Хайди. — Ако не вярват в това, то е все едно че не съществува.

— Това звучи като казано от Господ — рече Ларш. Той беше озадачен. В тази стая имаше лъжа — някакво объркване, сбъркана игра на конец и бляскавите пръстени и очила на доктор Еклунд оплетени в конците. Ларш не можеше да прецени дали възлите се заплитаха или разплитаха. Адела стоеше срещу него с месинговата амфора в ръце — в нея беше „Месията“. Това му напомни за мумия в ковчег или за някакво повито бебе.

Гледаше я как обикаля малката задна стаичка с товара си. Доктор Еклунд се бе опитал да я накара да му го даде. Хайди се бе опитала. Тя дори не искаше да го остави на масата.

— Нека света да го притежава! — заяви тя. — О, да! Но как ще научи светът? Кой ще повярва?

Ларш се безпокоеше, че Адела казваше само това, което и другите казваха. Дори когато им се противопоставяше, тя използваше думите на Хайди, думите на доктор Еклунд.

— Ти вярваш. Като за начало — отговори и Хайди. — В края на краищата, не започваме ли с теб? Ти дойде, за да разбереш сама. Дойде да се консултираш . Всеки може да пробута всичко на всекиго, ако разкаже една добра история.

— Мила ми жено, за този шедьовър ли? За този красив гениален текст ли, за това свято изкуство? То може да се смята толкова за фалшифицирано — доктор Еклунд погледна изпитателно Ларш, — колкото Създателят на Вселената може да се смята за философска идея.

— Въпреки това — каза Хайди, — хората трябва да бъдат накарани да повярват.

Ларш се колебаеше, обмисляше.

— Аз им казах в „Моронтьорн“ — рече накрая той. — Споменах им за това.