Синтия Озик - Месията от Стокхолм

И все пак, това, което Адела му беше казала, беше истина: редът на страниците беше без значение Тези клети омачкани листове бяха номерирани безредно, някои изобщо не бяха номерирани и един водовъртеж се вливаше в друг, имаше последователност и последици, паралели и парадокси, както и да ги разбъркваше човек. Ларш си помисли за онези планински вериги, които израстваха от бездните на света, откъм най-бездънните рифове на морето, толкова платонически загадъчни и тъмни, и дълбоки, че дори щуращите се слепи пещерни риби бягаха оттам към по-горните пластове вода — но в онази бездна като преобърнат наопаки плювалник имаше пресичащи се реки, водовъртежи, които обръщаха пенестите си гърла, многобройни течения, които се смесваха вертикално, водопади, от които никнеха ручеи като косми, и хиляди бързеи и пръскала, които обстрелваха върховете на океанския пейзаж. Така беше и с интелигентния начин на подреждане на „Месията“, както и с реда и схемата на последователността: всичко мащабно се застъпваше, всичко ставаше едновременно и многообразно.

Но това схващане бе приложимо само за съзнанието на системата. „Месията“ представляваше безводна система. Без облаци, без воден прах, без мъгла, без кладенци и ведра — нито океан, нито капчица, нито росене, нито ситен дъжд, нито струене. Нито кръв на боговете, божествена или безбожна, от какъвто и да било вид. Беше също така лишен от всякакъв небесен прах — нито планета, нито звезда, нито галактика, нито небосвод, нито синева, нито вечност — а това беше странно, защото „Месията“, дотолкова, доколкото може да бъде определен, че представлява „нещо“ (а Ларш, в амнезията си, след това бе забравил почти всичко за него), беше роман за сътворението и спасението. Той беше творба за космогонията и ентелехията. Както и всичко друго, изсипано от свръхестественото око на джина на рога на изобилието, за което Ларш същата сутрин беше сънувал като за баща си. „Месията“ имаше своето „място на действие“, местоположение, своя педя земя, свое малко местенце на земята. Вселената на „Месията“ беше Дрохобич, един град в Галиция.

Адела не беше в него. Ала все пак не беше съвсем редно да се твърди, че Адела не е в него. Тя беше там, но не бе жива и нямаше име. В началото тя се появи като плешива парцалена кукла, поставена на лавицата — скалпът и обаче беше от порцелан, а клепачите можеха да се отварят и затварят. На друга страница същата тази подвижна кукла се видоизменяше и придобиваше скованост: сега тя беше шивашки манекен, с брезент върху огънати жици. Другаде беше станала една от онези месопотамски жречески статуи, издялани от камък само заради ужасяващите си усмивки. Накрая Ларш прие, че се е превърнала, с напълно чисти намерения, в идол. Очите и бяха най-обикновени зелени скъпоценни камъни. Този идол, направен от някаква изкуствена мъртва материя, никога не беше наричан Адела и по никакъв начин дори не намекваше, че е Адела. Въпреки че Ларш не можеше да твърди, че Адела е някъде в текста, при все това той я разпознаваше.

Дрохобич сега беше напълно населен (макар че тази дума бе неподходяща) с идоли. Някои представляваха закръгленичък Буда в позиция лотос, неспособен да върви или да се движи. Те се носеха върху носилки от миниатюрни египетски статуетки, по няколко десетки към всяка носилка. Други бяха огромни глави от Великденските острови. Трети беше единобожият Аменхотеп IV, с деформирани от болестта лице и крайници, самият той въздигнат в идол. Голям брой бяха във формата на едри каменни птици — соколи, орли, лешояди, ястреби, гигантски гарвани, издялани от черен мрамор. Всеки от тези идоли се смяташе, че е велик и могъщ бог или богиня, в състояние да контролира настоящето и бъдещето на Дрохобич и особено миналото. Имаше един доста скромен идол — той имаше фигурата на собственика на магазина за галантерия, — който беше в състояние да промени последните сто години от историята на Дрохобич, само като манипулира дадена серия копчета за панталони, изкусно зашити в ръба на кафтана му.

Никакво човешко същество не бе останало в Дрохобич — само стотици и стотици идоли. Някои от тях бяха достойни за презрение, недодялани и зле построени, но повечето представляваха вдъхновения труд на армии от сръчни занаятчии, а имаше и всъщност шепа шедьоври. Улиците и магазините бяха претъпкани с кръжащите навсякъде всички тези необикновени тотеми от дърво, камък, керамика, сребро и злато. Тъй като нямаше човешки същества, които да им се прекланят, съществуваше известно объркване за предназначението им. По-скромните от тях съответно се заловиха да боготворят по-агресивните, но в началото това не беше съвсем типично. Всеки бе свикнал да го считат за несравним, всеки очакваше във всеки миг да намери някоя жена, паднала на колене, дете, носещо кошница с дарове, мъже с жречески одежди, които кадят тамян или принасят в жертва овен или дори някое друго човешко същество — ала никъде в Дрохобич вече нямаше никакви човешки същества. Всички те се бяха отправили на дълго изнурително пътешествие до други градове. Всички някогашни магазинери, например, бяха заминали на гости при братовчедите си магазинери във Варшава и Будапеща. Гимназиалните учители бяха заминали на обиколка из музеите в Париж. Неколцина кандидат-годеници крееха в Лондон. Останалата част от населението беше пръсната на различни места и можеше да бъде събрана при нужда в Прага или Стокхолм, в Москва или дори чак в Ню Йорк, Монреал и Тел Авив.