Синтия Озик - Месията от Стокхолм

Кротко бръщолевене: тя не спираше да говори. Говореше, че била станала негова робиня, направил я робиня на това, върху което се бил съсредоточил, на натрапчивата си идея. Умът му не бил с нищо по-добър от какъвто и да било друг уред, който произвежда единични продукти. Той я бил приковал с окови към себе си, оковал и самия себе си, а в същото време бил неконтролируем, не можел да бъде обуздан. Бил една от жертвите на века, жертва по своему. Поемал загубите на всички, поемал глупавите им неприятности. Глупави, защото били неспирни. Спасение било единствената мисъл в главата му — арогантно държал на това, бил непоколебим, искал да спаси от унищожение всяко листче хартия по цяла Европа. Спасителят на Европа! В главата му била само Европа — с всичките тези слабо известни езици във всичките онези призрачни места, където се било стреляло, по улиците, в горите. Бил се привързал към остатъците от тиранията, от трагедията, бъркотията.

— Няма друг като него — завърши тя. — Никъде. Това е точно, както каза доктор Еклунд — той си е в своя собствена категория.

По време на всичко това Адела презрително демонстрираше крива язвителна усмивка.

— Е, добре, той е луд. Вие го нарекохте жрец, но имахте предвид луд. Тогава защо по дяволите ме изпращате при него? Вие ме изпратихте там!

Хайди изви набитото си дребно туловище.

— Ти търсеше преводач.

— Вие сте знаели, че той няма да иска да го преведе. Но ме изпратихте при него!

— Ами, мислех, че той трябва да погледне ръкописа.

— Жрецът трябва да го погледне. Или — спасителят? А може би — просто лудият? Госпожо Еклунд, той изобщо не е и помислял да го превежда. Вие сте знаели това. Не ми казвайте, че не е било така! Аз точно затова не му позволих да го погледне.

— Не, не — възрази Хайди, — ти не следиш мисълта ми. По начина, по който се занимаваше с полски — нали сама виждах как започна да се занимава с полски? Той направо го поглъщаше. Той търси това, което е първично…

— Той говори смайващи лъжи.

— На него му е необходим оригиналът на всичко. Това казах, точно това казах. Той е жрецът на оригинала — нали това казах?

Тя беше негов застъпник, беше взела неговата страна. Беше като в някаква пиеса. Той беше на театър. Ларш се почувства изолиран. Зад спуснатата завеса на авансцената — завесата обаче беше плътно затворена пред него — някаква неразбираема драма вилнееше отвъд. Дори като случаен зрител той нямаше разумно място в нея. Какво щеше да представлява отсега нататък, след като нямаше да бъде син на баща си? А тя, дъщерята, тази лъжлива дъщеря? Сега авторът на „Месията“ не беше вече ничий баща. От какво се беше отказал само! Капитулация — беше капитулирал пред историята на фалшивата дъщеря. Той самият нямаше собствена убедителна история, която да ѝ противопостави, само прилива на кръвта. Нейната история беше толкова вероятна, също колкото и всичко друго в необятната пустош на Европа от преди четиридесет години. Тези истории имаха своя правдоподобност. Докато Ларш имаше — но какво имаше той? Някогашната му увереност, израснала от самия него като нокът. Той я беше отрязал. Ето, стоеше тук, лишен от правдоподобност. Тя ничия дъщеря ли беше? Тогава и той, в още по-голяма степен, беше ничий син.

Колко трудно бе да се диша, да се вдишва и издишва, без всякакво прозрение и осветление! Всичко беше угасено, потушено, удушено. Капитулирало. Светлината, която се носеше напред като сирена, сякаш някакво огромно седло беше преметнато върху хълбоците на вселената, седло с огнена сирена от светлина, препускащо откъм втренченото око на баща му… Разложено. Беше се оставило да загине. Нямаше да се върне.

Миризмата на печено от пламъка: доктор Еклунд пали още една клечка — една подир друга той пали клечки, за да запалва угасналата си лула.

Жените продължиха да се разправят. Беше кавга, и същевременно не беше. Би могло да е престорена кавга. Марионетки. Задната стая на Хайди, в която гъмжи от заговори и интриги — защо мислеше за това? Сценична треска: внушена, режисирана, с подадени реплики. Адела искаше той да си върви. Хайди искаше той да остане.

Доктор Еклунд оставаше безразличен.

— Може и да си върви, може и да остане. Ако текстът е истински — това е същинският въпрос.

Адела ядно каза:

— Той смята, че му принадлежи.

— Хайде, хайде — обади се доктор Еклунд.

— Той си присвоява нещата. Не го ли чухте! Взел ми е шапката.

Гласовете на двамата бяха съвсем еднакви. Семеен звук. Задименият въздух бе попаднал в безветрие. В това пространство не се появяваше нищо спонтанно. Доктор Еклунд подпря запалената си лула на чинийката за чашата за чай. После бутна встрани чашката, чинийката и лулата си. Месинговата амфора — тя нямаше дръжки и всъщност представляваше нащърбена стара делва, — обтягаше архаичната си форма в средата на малката масичка. От джобчето на жилетката си доктор Еклунд издърпа за голямата и черна дръжка голяма обла лупа и я постави до чашата, чинийката и лулата.