Синтия Озик - Месията от Стокхолм

Какво му говореше тя? Беше нещо свързано с доктор Еклунд. По някакъв начин ставаше дума за доктор Еклунд — което може и да беше, така или иначе, истинското му име. Доктор Еклунд не беше швед. Дали беше дори доктор? Дали не беше, с неговите водораслени миризми, наистина морски капитан? Той изваждаше навън — хора и вещи. Той вкарваше тук — вещи и хора. Беше човек, който изглажда всичко, което се съпротивява. Когато се казваше, че доктор Еклунд бил в Копенхаген, или че е на обиколка по болниците, или че спи в апартамента, дали това означаваше, че е всъщност в Будапеща? Наистина ли — четири години след публикацията на „Канелените магазини“, — в летния Париж, в който вече притъмняваше от наближаващата война, — наистина ли тогава той беше видял бащата на Ларш?

Ларш нямаше баща. И нямаше вече да има баща. Той се отказваше от баща си — имаше правдоподобност, но не и факти. Нямаше факти. Освен стрелбата, нямаше абсолютно нищо. Само вихрите на желанието и безмилостният цирей на едно спасително химерично око. Окото на избавлението. На изкуплението. То се беше пукнало над пещеричката на юргана на Ларш като слънчевия кръг. Един огнен обръч. Едно ужасно фучащо яйце. Един разум. Лакомо поглъщаща неизбежност. Изчезнало, заличено, унищожено. Хайди не изглеждаше никак разстроена от тази завихрена пустош: нея не я трогваше, че Ларш се е отказал от претенциите си към автора на „Месията“ и че сега беше готов да се оттегли в нищото — че не е ничий син, че няма баща, че е погубен. Това не я трогваше по никой начин. Тя никога не беше вярвала в неговия казус, за нея беше без значение, че сега и веднага той скъсваше казуса си. Това не изглеждаше да я радва.

— Аз спирам, госпожо Еклунд — заяви той. — Край. Зарязвам всичко.

— Край на какво? Кое зарязваш?

— Казах ти. Аз нямам баща.

— А имал ли си някога баща? Според мен никога не си имал.

— Адам е бащата на всички ни — обади се доктор Еклунд.

— Не ми трябват повече варшавски вещи. Ни писма, ни спомени, ни снимки, ни рисунки, ни поговорки, ни цитати… Повече няма да те притеснявам — заяви Ларш.

— Изобщо не ни притеснявате — обади се доктор Еклунд. — Това е по-скоро въпрос на делови отношения.

— Доктор Еклунд винаги е загрижен по всички въпроси, свързани с книжарницата — рече Хайди.

— Баща ми няма нищо общо с книжарницата.

— Бившият ти баща. Не би ли трябвало да го наричаш така?

— Имаш думата ми, че с това се приключи.

— Настина ли?

— Това е краят.

— Е, да, но ние няма да се откажем — контрира тя.

Ние ли? Кои бяха тези „ние“? Ларш прецени, че това е ново „ние“. Сега то включваше доктор Еклунд.

— Доктор Еклунд — посочи го тя — имаше интерес да събере тези вещи.

— Тези доказателства — подсказа доктор Еклунд.

— Тези доказателства. Затова се съгласи да се види с Адела. Той е изморен, виж само колко е изморен клетият. Но се съгласи да се види с нея, така или иначе, и знаеш ли защо?

— Защо? — попита доктор Еклунд. Дали се шегуваше или това беше начин да я накара да побърза?

— Защото така изразява съчувствието си. Той знае колко си погълнат от всичко това. Ларш, той разбира.

— Схваща. Проумява — подсказа доктор Еклунд. — Привличането — привлекателността, обаянието — на един възвишен текст. Това е едно чувство, което и аз самият си признавам, че изпитвам.

— Доктор Еклунд е, тъй да се рече, твоят психологически близнак.

— Е, не отивай толкова надалече — възрази доктор Еклунд. — Аз нямам намерение да попадам в категорията на този господин. Няма друг такъв човек като него. Не и в Стокхолм.

— В моята категория ли? И каква е тази категория?

— Полезност — отговори Хайди, като прикри думата с шеговитото си кратко излайване.

Единичен, произволен удар на църковна камбана. Ако не беше камбана, тогава беше някакъв гонг.

— Боже Господи, какво е това? — избухна Хайди. — Казах и само да почука — да не би да е счупила стъклото? Счупила го е!

Доктор Еклунд скочи — изобщо не беше изморен, беше енергичен и акробатичен, повече от всякога като морски капитан, — и изтича през цялата книжарница до вратата, като се мяташе покрай преградите на лавиците като гигантски плъх в тунел.

Хайди посегна да запали лампите; книжарницата внезапно придоби вид, сякаш беше отворена за клиенти.

— Щеше да ми счупиш стъклото!

— Да, но не го счупих. — Адела отърка крака си в изтритите следи от стъпки в коридорчето. — Подхлъзнах се в снега с това нещо. И — право във вратата. Пак започна да вали.