Синтия Озик - Месията от Стокхолм

— Я си виж обувките — рече Хайди. — Ще ми намокриш пода навсякъде. Момчето го бърса само преди час.

Адела беше гологлава, Ларш знаеше защо. Косата и беше поръсена с капчици от снега. Не носеше бялата пластмасова чанта. В кръстосаните си ръце стискаше издутата част на обла месингова кана, нещо като амфора. Или беше някаква доста голяма ваза за цветя, или доста скромна по размери стойка за чадъри. Отвореното и гърло бе покрито заради времето с найлонова шапка за душ.

— Без шапка ли си? Когато вали сняг, трябва да носиш шапка — смъмри я доктор Еклунд. Укорът му, забеляза Ларш, беше вариант на присмехулството на Хайди; беше част от позьорството му. И какво от това, ако тази жена, която стискаше този цилиндър, урна или каквото и да беше, носеше или не носеше шапка? Доктор Еклунд доста внезапно бе започнал да интимничи, готов беше начаса да привлече цялото и внимание. В това имаше някаква палячовска загриженост. Той я оглеждаше така, сякаш беше кандидат-матрос, който щеше да наема за плаването. Не беше сигурен дали бе годна за службата. Готов беше да ѝ заповядва, да я съветва и да я разпитва.

Ларш каза:

— Шапката и е при мен, в моята къща.

Адела се обърна. Ларш забеляза как се сепна и на лицето и се надигна прилив от чувства.

— В леглото ми е. Твоята шапка.

— Ти! Този човек, този побъркан човек! Ще ми дойде много за един ден! Защо трябва той да е тук? Кой го покани да дойде? — Двете вертикални бразди се събраха като чифт колове за ограда. Това обаче не беше ярост, а по-скоро пресметливост.

— Никой не го е канил. Просто се появи внезапно — отговори Хайди.

— Защото моят ключ беше у него — оплака се доктор Еклунд. — Беше взел моя ключ, затова.

Адела тръшна месинговата амфора върху малката масичка в задната стая на два сантиметра от чашата на доктор Еклунд.

— Той приказва каквото си ще. И е готов да направи всичко. Най-добре е да повикаме полицията.

— Не, това ще е грешка — възрази доктор Еклунд.

— Полицията се занимава с крадците, нали така?

— Хайде, хайде. Почакай малко, моля те. Един ръкопис със съмнителен произход. Ние още не знаем дали това е „Месията“ или не.

— Точно това е въпросът, който доктор Еклунд ще уреди — каза Хайди помирително. Тя сякаш предстоеше да бъде изпратена — дали от невидими обединени усилия, дали от самия доктор Еклунд, или от мисълта за полицията? — на омиротворителна мисия. — Не бива да се тревожиш заради Ларш. Той преживя криза, но това приключи.

Адела свирепо издиша въздуха си.

— Той ме нападна! О, да, приключило е — аз му разказах всичко, а той ме удари.

— Защото не ми позволи да погледна.

— Да погледнете ли? — попита доктор Еклунд. — Кое да погледнете?

— „Месията“. Тя избяга с него в онази чанта.

— Той се опита да го открадне.

— Трябвало е да му позволите да го погледне — строго каза доктор Еклунд.

— Трябваше да му позволиш — обади се Хайди. — Не е честно. Той обаче ще се извини, ще видиш. Ларш, нали ще се извиниш?

— Остави това — каза под носа си доктор Еклунд, насмешливостта му вече я нямаше. — Става късно за нашата работа. Ако тя не го иска тук, той трябва да си върви.

Ларш попита:

— Къде е онази чанта? Не я носиш с теб.

— И шапката ми я няма — насмешливо отвърна Адела.

— Защо не си върви той? — попита доктор Еклунд, като нервно въртеше в ръка друга клечка кибрит.

Удивително беше: гласът на доктор Еклунд, с навика му да подчертава думите си, рязкото леко вибриране при „върви“, беше същият като на Адела. Морският капитан и Адела бяха от някаква далечна част на света — от една и съща част. Същите модулации, същите емфази и лавообразно снижаване на гласните. Ясно беше, че някога са били съседи. Доктор Еклунд и Адела. Ала Адела беше в някакъв смисъл провокаторът. Доктор Еклунд беше симпатизантът, беше доктор Еклунд психологическият близнак — а сега точно доктор Еклунд се опитваше да изхвърли Ларш навън. Промяната беше станала след пристигането на Адела. Сякаш беше се включила някаква предупредителна вибрация, някаква внезапна машинка или изкусно алармено устройство, чийто глух шум Ларш можеше да различи — някъде на заден план, зад лавиците с книги, невидимо.

Така Хайди се превърна неочаквано в негов застъпник.

— Той има право да остане, защо да не остане? — Гласът и беше сговорчив и мек, държеше се любезно, най-неочаквано бе станала отстъпчива и решена да застане на негова страна. — Него повече от всички живи същества го интересува какво е съдържанието на този ръкопис. Това е неговата мания — заяви тя, назовавайки чувството му така, сякаш беше някаква ужасна зараза. — Той изцяло се е съсредоточил върху това. Аз не мога да твърдя, че той ме е удрял, за да се добере до него. Не и фактически, не по тялото. Но ако става дума за физическо насилие — аз съм тази, която може да даде показания за това! Той се опита да проникне в мозъка ми, а не е ли това нещо по-лошо? Принуди ме да се ровя във всичките му остатъци. Да дъвча онова, което той вече е дъвкал. Хора като него се раждат — един Господ знае как и на кого — да плащат за нещо, което не съществува. Те изсипват всякакви най-странни неща в празното пространство. Като пясък в чувал.