Синтия Озик - Месията от Стокхолм

— Безспорно. Напълно безспорно — заяви доктор Еклунд. — Обърнете внимание, обърнете внимание. Главните букви. Ясно различими като отпечатъци на пръсти. Не може да се намери друго такова У на света като такова на този приятел. Нито друго такова Г. Това, което имаме тук — той вдигна нависоко увеличителното стъкло като епископски жезъл, — е напълно оригинално. Автентично, гарантирам това. То е това, за каквото се представя. Нямам никакви съмнения за това. Готов съм да заложа всичко за това. Това е оригиналът.

Хайди, сънлива, нишките на белия и бретон се виеха като пушека от лулата на доктор Еклунд, измърка провлачено откъм койката си:

— Фалшификат. Би могло да е един много добър фалшификат. Уле, ти знаеш колко находчиви могат да бъдат фалшификаторите — и затвори очи.

Адела седеше като кукла, на педя разстояние от месинговата амфора, неподвижна, притиснала се към крака на масата. Адела е заспала здраво, устата и е полуотворена, лицето и е отпуснато и разсеяно, но затворените и клепачи са прозрачни и върху техния тънък пергамент нощта пише договора и с дявола, наполовина текст, наполовина картинки, целият в изтрити места, поправки и драсканици.

— Мила моя жено — натъртено заяви доктор Еклунд, — никой фалшификатор на света не може да възпроизведе тези епископски жезли. Колкото и да е опитен. Дори и най-вдъхновеният майстор, повярвай ми! Ето едно писмо до някой си Тадеуш Бреза, написано от нашия автор, ето и този лист. Този лист за съжаление е доста увреден, ала обърни внимание — характерните черти съвпадат. Можеш да видиш как знаците с по-дългите крайници дишат през някакви точици, изключително прозрачни. А тези запетаи, с техните отсечени като кашлица опашчици! Кой би могъл да въплъти такава маниерност? Резба върху кост на нервната система. Тези криви нанизи на самите нерви. Мастилото е съвсем сходно. Хартията не е същата, но е много сходна. От същия период, несъмнено произведена във Варшава, възможно е и да е в Лвов…

Адела не се помръдваше. Хайди не се помръдваше. Тези жени бяха изпаднали в апатия, в летаргия. Вероятно бяха очаквали точно това. Знаели са през цялото време. Вярвали са през цялото време. Присъдата само ги бе омаломощила; сега вече — толкова дълго чакана — тя беше някакъв вид сънотворно. Дори доктор Еклунд не изглеждаше възбуден.

Но тук, на масата, лежеше пръснатият „Месия“. Намерен. Оригиналът. „Месията“, проснат със странния си екстатичен полски, открит пред погледа на всеки. Оригиналът! Възвърнат, възкръснал, спасен. Ларш, загледан с все сила, усети как собствената му обикновена зеница бива поглъщана от унищожителен пожар в орбитата си. Сякаш се съвкупяваше с ангел, чиито криле бяха в пламъци.

Винаги след това — след като писмата бяха се превърнали в овъглени шушки пепел — Ларш съжаляваше за тази животинска прибързаност, с която премина през пръснатите страници на „Месията“. Доктор Еклунд с охота се бе концентрирал върху лулата си, докато Ларш премина като хала през пластовете съсипани хартии. Двете жени — Хайди, замаяно излегната в койката си, Адела в летаргия на пода, — сякаш бяха излезли от играта. Те чакаха. Човек не можеше да ги чуе дори да дишат. Сякаш се бяха отказали да вдишват кислород или сякаш бяха потиснали пристрастието си.

А междувременно Ларш се бе втурнал в текста с енергията на човек, който се хвърля към стъклена стена. Той с трясък бе минал през нея оттатък и какво имаше там? Барокови арки и ниши, заплетено оградени тихи улички на един език, толкова изрязан, така кървящ — един допир можеше да приведе в действие сто режещи остриета, — че можеше да настигне някой пътник навсякъде по пътя с този нож или онзи зъбец. Ларш не оказа съпротива, нито се скри, остави се плътта му да бъде разпрана. Нищо не го задържа, нищо не го забави. Ужасната скорост на глада му, докато дъвчеше куките и остриетата, езикът и гласът на истинския „Месия“! Хищничество, лакомия!

Винаги след това Ларш си спомняше как воплите му се надигаха. Сякаш беше натрупвал угризения, тъкмо когато бе бягал от един пасаж към друг. Той не можеше да поеме онова, което срещаше, не можеше да го задържи. Амнезията го връхлиташе с мрака на спусната качулка. Каквото вземеше, губеше го. И веднага изпитваше болка, защото не можеше да го задържи.

Адела я нямаше там. Слугинчето, зловещо, загадъчно, безмилостно, слугинчето, което се спотайваше по коридорите и на таваните в „Канелените магазини“, в „Санаториума“, го нямаше в „Месията“. Това зарадва Ларш: това беше реванш над самомнителната жива Адела, която се подпираше като марионетка на крака на масата. „Месията“ беше заличил името и.