Синтия Озик - Месията от Стокхолм

Идолите от Дрохобич бяха сравнително пасивни и нямаха представа по какъв начин да съберат богомолците си. На никого от тях не му бе хрумвало нищо друго, освен да се скитат из градския парк, да се тътрят из пустите магазини и да чакат. Излизаше така, сякаш всички бивши обитатели на Дрохобич до един бяха станали атеисти и бяха избягали. Религията беше пресъхнала в църквите, а също и в пощата, училищата и обществената библиотека. А това беше жалко, защото идолите никога преди не са били по-красиво излъсквани, боядисвани и декорирани, както по време на пребиваването им в Дрохобич. Те бяха, нека признаем, почти прекалено обайващи, прекалено съблазнителни — и вероятно затова започнаха да се кланят един на друг и накрая дори да си принасят жертви един на друг.

Все по-често и по-често из цял Дрохобич имаше жертвени клади. По-високите и по-силни идоли започнаха да улавят по-дребните и по-второстепенни идоли и да ги мятат в пламъците. Боговете с лъскави туловища и по-специално малките близкоизточни богини с техните нежни напъпили гърди и техните огърлици, декорирани с парченца огледално полирана мед, нанизани върху ремък от змийска кожа, а понякога дори някое изящно миниатюрно копие на Венера с големина колкото човешки пръст, се нарязваха или претопяваха, за да се угоди на железния търбух на някой огромен, мързелив Молох. Денем и нощем подсладени медени облачета от горещ тамян и парлив мирис на дим от топящ се метал се виеше над Дрохобич.

Градът бил в пламъци, идолите изгаряли други идоли в безумието на взаимното боготворене.

И тогава — съвсем прозаично, без фанфари — пристигнал Месията. (И почти незабавно се разпаднал на парчета.)

Неговият произход… не. Човек не може да говори за „неговия“ произход или за „нейния“ произход, макар че описанието на Месията не оправдава напълно и „неговото“. Ала все пак средният род би бил най-подходящ. Месията бил жив, органичен, пулсиращ с необуздано движение и вълнение — но не бил като робот или като машина. По-скоро сякаш някакъв вътрешен орган бил започнал да живее свой живот — далакът, да речем, или задстомашната жлеза, или червата, или мозъкът. Но това е по-скоро като подсказване или като асоциация, а не аналогия или като пример. Произходът на Месията — или поне курникът, от който се смята, че е изпълзял, — бил зимникът, не друго място, на синагогата на Дрохобич. Някакъв много стар човек живял там долу, откакто го помнели. Поколения граждани знаели, че Мойсей Праведника, както го наричали, спял върху огромен куп сено, който му бил и стоката, и магазинът. Бил търговец на сено, а също и прочут светец. Просяците отивали на върволица до подземното му обиталище и той ги отпращал с каквото се намирало по джобовете му. Напоследък, естествено, зимникът бил останал пуст.

Идолите вярвали, че сеното на Мойсей Праведника било по някакъв начин натъпкано в най-съкровените вътрешности на Месията, също като плашило. Това не било вярно. Месията (както Ларш бе забелязал) приличал по-скоро на книга — на Книгата, всъщност, която в една от историите от „Санаториум «Клепсидра»“ е оприличена на огромна зелкова роза: венчелистчетата, едно по едно, клепач под клепач, всички слепи, кадифени, призрачни. Тази Книга била също описвана като постулат, а също и като автентичната Книга, свещеният оригинал, колкото и унизен и обезчестен да бил напоследък. На външен вид той сякаш бе съставен от всякакви най-обикновени неодушевени материали, като никой от тях не бе скъп или ценен по какъвто и да било начин — памук, картон, лепило, конци, но никъде нямаше и стиска сено. Движенията му бяха леко плашещи, но и също някак спънати и ограничени: имаше няколкостотин подобни на крила платна, които се въртяха в посока на часовниковата стрелка или обратно като перките на вятърна мелница. Тези безбройни „перки“ бяха всъщност по-скоро като някакви плавници — общо взето плоски, покрити целите с мастилени знаци и напомняха несъмнено на обръщащи се страници. Плавниците наистина притежаваха влажната текстура на венчелистчета, обаче, и техните присъщи татуировки определено напомняха за някакъв постулат, записан с архаични означения — някакъв клинопис, може би, макар че не беше невъзможно да се каже какво предлага като теза или аксиома този нечетлив текст. Ако се проучеше изключително внимателно — или още по-добре, ако се изследваше с лупа (твърдение на автора — нямаше такива човешки очи на мястото на действието, които да го направят) — мастилените знаци се оказваха безкрайно дребни и блестящо изработени рисунки на същите тези идоли, които бяха завзели града Дрохобич. Сега беше ясно, че Дрохобич е бил завладян от знаците на непозната азбука.