Синтия Озик - Месията от Стокхолм

— Умно! — възкликна Хайди, като почука с кокалчетата на пръстите си по делвата, от което съдът издрънча. — Сетил си се да вземеш това. А снегът трупа.

— Тъй. Соломоновият миг. Е, хайде сега да проучим нашия съмнителен автор.

Доктор Еклунд улови с две ръце месинговата амфора и я вдигна над масичката. Ето на, тя сега беше нависоко, и се рееше с прилична отмерена скорост — торпедо, кит с широко зейнала паст, потир. Насред път той я наведе, гърлото увисна надолу и изригна безредие и хаос, заваляха дрипави бели крилца, нестройна армада от бели платна. Стотици листове се изсипаха спираловидно — смачкани, оплескани, състарени. Всичко, което сутринта беше отрупало в безпорядък юргана на Ларш, сега се ръсеше без ред от делвата на Али Баба.

— Умно! — пак каза Хайди. — Запазила си ги всичките на сухо!

Доктор Еклунд пусна изпразнената амфора, която издрънча. Тя се удари в пода с отекващ звук на чинел и се отърколи странично в краката на доктор Еклунд. Ясно беше, че доктор Еклунд — магия! — веднага е разбрал какво трябва да направи с този чудат съд. Той беше предвидил, че трябва да бъде обърнат наопаки и изпразнен.

Ларш погледна към Адела. Беше се преместила и навела до доктор Еклунд и събираше листовете-бегълци, които бяха паднали на пода. Тя ги вдигаше и ги слагаше на масичката при другите. Нараненият почерк — погребан, пребит, контузен, забравен. Тя вдигаше всяка отделна страничка една по една. Беше ги донесла в книжарницата на Хайди в тази висока метална трофейна купа: виночерпката Хеба, дъщерята на Зевс и Хера, вестителката, освободителката. Не би могъл да разпознае друга по-добре! Искаше му се да извика: „Улрика, Биргита!“ Не една, а две съпруги! И едно дете, изгубено, откраднато! А той самият сега дори без кутията за боички. И последната следа беше заличена. Изличена. А Адела? Дали тя бе имала друг предишен живот, преди тези чанти и делви? Жена на неговата възраст, започнала да посивява като него. Тя не му беше сестра, той нямаше сестра, нямаше баща, нямаше никаква представа какво е било името на майка му. Той сам се беше нарекъл тайно Лазарус Барух. Кой можеше да му каже, че това не е така, кой можеше да му отнеме тези двойствености и оплетености? А посредством речниковите предсказания и окултни измествания: Ларш Андеменинг, Ларш „Скритото намерение“. Кой би могъл да предотврати това? Той притежаваше ужасяващата свобода на сирака да направи своя избор. Можеше да стане каквото си искаше, никой не можеше да му го забрани; можеше да си избере своя собствена история. Можеше да избира и можеше да се отказва. Той беше ужасно, ужасно свободен.

А тя? Адела? Имаше ли някакъв съпруг зад кулисите? Беше ли оставила тя някаква диря? Имаше ли дете? Баща?

Доктор Еклунд не бързаше. Лупата му безжалостно кръжеше във въздуха. Той сякаш поотделно изучаваше всяка дума, или по-скоро буква по буква всяка дума. Доктор Еклунд бръкна пак в джобчето на жилетката си. Извади някакъв документ от плика. Започна да сравнява мастилените камшичета на буквите в документа с другите мастилени камшичета — накъсани, размазани, прикрити, които се бяха разлетели от месинговата амфора.

— Повтаря се — рече доктор Еклунд. — Обърнете внимание как се повтаря. Издайническото шипче. Тази вездесъща извивка. Като овчарска гега. Или като владишки жезъл.

— Доктор Еклунд — каза Хайди — е експерт по саморъчно написани документи. Със световен авторитет. Викат го да удостоверява автентичността на документи навсякъде. Пътува из цяла Европа. Ходил е в Южна Америка. Отвсякъде го търсят.

Доктор Еклунд посегна за лулата си, пъхна я между устните си и я засмука.

— Скоро ще можем — рече той — да установим истината.

Ларш нададе внезапен вопъл. Ембрионалната човекоподобна маймуна, която живееше успоредно в най-съкровените му стомашни вътрешности, рязко застана нащрек и се олюля.

— Истината! — извика той. — Злонамереност, това е злонамереност! С някаква си ученичка, със собствената си ученичка! Сякаш такъв човек — такъв човек — би се съвкупявал с едно дете!

Доктор Еклунд затананика някакъв къс фрагмент. Хайди свали чехлите си, постави ги редом под жълтия нарцис и се мушна в койката си: лицето и бе придобило неясно изражение, клепките и се бяха удебелили.

— Трябва да изчакаш присъдата — тихо рече тя.

— Няма никаква присъда. Има само това, което фактически е там — откъм пода рече Адела.

Лупата кръжеше във въздуха, ту се накланяше наляво, ту надясно. Доктор Еклунд продължаваше да тананика — два такта и пауза, три такта и пауза. Фрагментите навеждаха на мисълта за нещо средно между приспивна песен и моряшка трудова песен, а Ларш се чувстваше леко неспокоен и игрив от това. Не беше забравил за своя дребен страх. Той се връщаше полека, древен, непонятен, разпознаваем. И ето тук доктор Еклунд го предизвикваше и пак го съживяваше и изостряше: доктор Еклунд с пръстите си на пират, с лъскавите пръстени по тях, щипващ една по една страниците на изгубения „Месия“, а голямата лупа се движеше в кръг.