Синтия Озик - Месията от Стокхолм

Час и половина за прочитане. Край. Още половин час: рецензията беше готова и това беше всичко. („Съчинена.“ Изплюта.) Още един час: несръчно и нескопосано се пребори с враждебната пишеща машина на Гунар. Мъчително и досадно гмуркане в море от игли. А вече бе станало три часът. Литературното гърне бе започнало да се пълни с опасните си чирепи от смях; Ларш обаче почука на кабинета на Нилсон и предложи да изчака — остана мълчалив търпеливо, — докато Нилсон прегледа страниците на рецензията му.

— Хъм, хъм, хъм — промърмори Нилсон. — Какво да кажем за това? Боже, боже, боже. Колко хубаво! Това е много хубаво, Ларш. Това е нещо ново за теб. — И добави: — Ти ще успееш. Винаги съм знаел, че ще успееш. Винаги съм имал вяра в теб, Ларш. И повярвай ми, не че не съм се чувствал самотен във вярата си. Но въпреки това никак не бих се изненадал и най-малко, ако ти започнеш да печелиш популярност с една петъчна рубрика, какво ще кажеш, а? — И добави още: — Продължавай все така, Ларш. Ако още два месеца пишеш такива неща, ще ти дам собствено кътче с преградка, какво ще кажеш? — После продължи: — Само недей да се връщаш назад. Никакъв Брох, никакъв Канети повече, дори с малко Кундера можеш да прекалиш. Струва ми се, че трябва да изключиш Централна Европа от системата си — аз вече им казах, че накрая ще се откажеш от тях. — Заяви също и: — Ларш, слушай ме! Ти ще успееш.

Ларш се запромъква боязливо по ръба на литературното гърне — то никога не го забелязваше, — и бе понесен от силата на привличането към дома и леглото си. „Тези крокодили“ — стори му се, че чува Нилсон да говори. А може би беше казал „Тези корморани“? От такова разстояние не бе възможно да се разбере — Ларш се беше пъхнал под юргана си. Върху който — лекичък, най-отгоре! — бе се допирал „Месията“. Очите му сълзяха, ноздрите му възбудено тръпнеха. Конвулсия на изтощението. Пропуснатата дрямка вчера, преселенията на изместения сън. Хипнотизиращ облак. Той заспа — само за да се събуди пред погледа на бащиното си око.

Когато се събуди, при него имаше само отсъствие. Нищо не придобиваше очертания в черния въздух. Пустият мрак не излъчваше абсолютно нищо. Мазната човка не го грабна. Алабастровото яйце не придоби материална форма. Ларш отметна юргана и се ококори така, сякаш очните му ябълки бяха две дишащи духала, издувани от най-изотдолу от енергията на помпащите му бели дробове. Главата му беше надута от силата на бухането, бъхтенето и блъскането на взирането и напрягането. Ала посещението не се състоя. Сферата не се появи. Авторът на „Месията“ се бе отказал. Окото на бащата на Ларш не се бе върнало.

Беше седем часът. Той не беше ял целия ден, сякаш нарочно бе избрал да пости. Ала това беше станало, защото бе забравил за глада. Когато са сразени в битката, мъжете не се сещат за храна. Той завърза шала си и нахлупи шапката си върху ушите си. На пода до леглото му — някакво бяло парче. Наведе се към него и докато се накланяше, изпита мъка по послеобраза на косата на Адела на снопче, като пера, в краката му. Мъртва птица. Беше я сритал там долу: дъщерята на неговия баща. Сестра му, неговата сестра. Тогава видя, че бялото парче е страница от „Месията“, незабелязано по време на битката и останало тук. Грабна го със съзнанието, че дясната му ръка ще избухне като граната при допира до листа. Готов беше да изгуби дясната си ръка заради един блуждаещ параграф от „Месията“.

Парчето не се оказа това. Той го вдигна. Бялата барета на Адела. Не беше това, което му трябваше, затова я захвърли на леглото и се втурна в нощта към книжарницата на Хайди.

Книжарницата беше затворена и тъмна. Някаква жълта мъглица се разнасяше откъм задната стая: светещият нарцис — тя беше там. Една кибритена клечка се беше залепила на лявата му подметка. Ларш по навик понечи да събуе обувките си — после се размисли. Нямаше намерение да доставя радост на Хайди. Всяка вечер след работното време тя нареждаше на турчето да измие пода; на турчето не му беше разрешено да си тръгва преди калта от клиентите, оставена през деня, да бъде измита. Ларш заизтупва крака в коридорчето. В един миг спря да тъпче. Той не беше посетител, не беше ничий гост. Имаше право да влезе — правото беше в джоба му. Взетият назаем студен ключ. Пъхна го в бравата.

— Кой е? Какво е това? — груб, мрачен глас. Мирис на нещо, което се пече. — Онази жена ли е? Онази жена?

— Не може да е тя. Никой не почука. Казах ѝ, че трябва да почука. Вратата е заключена. — Това беше Хайди, викаше иззад преградата от книги. Тя повлече крака, беше по чехли.