Синтия Озик - Месията от Стокхолм

— Сега разбирате ли как стана всичко? Майка ми чула за ръкописа…

— От любовника си. Високопоставения партиен функционер.

— … и аз се качих на автобуса и отидох до другия край на Варшава, намерих онзи старец и взех всички хартии, които бяха там.

— И той ви позволи? Съпругът на онази жена? Вдовецът — поправи се Ларш.

— Ами той там обикаляше навсякъде и събираше всичко, което му попаднеше под ръка, отвсякъде, където жена му ги беше натъпкала. Във фурната, представяте ли си? Три листа бяха във фурната. А шест в онези обувки. Остави ме да огледам навсякъде. Кутията вече я нямаше там. Беше изчезнала.

— Но защо на вас? — настоя Ларш. — Защо ви ги е дал на вас?

— Той би ги дал на всекиго. Би ги дори изгорил със сметта. Пристигнах там навреме, за да не ги хвърли в сметта. Беше се уплашил. — Тя му отправи лека усмивчица, опасно наострена. — Смяташе, че тя е умряла от клетвата, не разбирате ли? Защото клетвата е била изровена. Защото, когато и казал да махне хартиите, тя не го послушала.

Той си помисли тогава, че не вярва и една дума на това, което тя казваше. Какви измислици! Най-добрите измислици са тези, които са подплатени с най-реални подробности. Фалшификаторка! Или пък лукава наследница, разказвачка на стари измислици: заровени съдове, заклинания, вълшебства, магическа внезапна смърт. Или пък просто побъркана. Адела! Това внушаващо ужас име, взето направо от призрачния пейзаж на баща му. Не бих могъл да кажа дали тези картини бяха втълпени в ума ми от разказите на Адела, или ги бях видял със собствените си очи… Може би в нашето коварство се съдържаше тайно одобрение към победоносната Адела, на която ние неясно бяхме приписали някаква мисия и задача от по-висшите сили… Адела, топла от съня и с развлечени коси, мелеше кафе в кафемелачката, която притискаше към гърдите си и отдаваше топлотата си на счупените зърна.

Побъркана. Мелачка на счупени зърна.

Той я обвини:

— Разбъркахте всичките тези страници.

— Това е без значение. Човек може да ги размества както си иска. Ефектът е същият, независимо от всичко. Сам ще видите, когато започнете.

— Какво да започна? Нямам намерение нищо да започвам. — И я попита: — Защо се наричате Адела?

— Това е името ми.

— То е от „Канелените магазини“. От „Санаториумът“. Затова ли го избрахте?

— Не съм го избирала. Хората не се наричат сами с имената си, не е ли така? Баща ми го е избрал. Поръчал на майка ми да ме нарече Адела. Това е станало, преди да се родя, когато разбрали, че тя е бременна. После той бил застрелян при страшната акция, слушали ли сте за страшната акция? Майка ми избягала в Бразилия, измъкнала се тогава.

Внезапен електрически удар: човекоподобната маймуна беше изхвърлена.

— Баща ви… — Ларш се изправи в своето тясно пространство между масата и леглото. Светлината още беше ярка, величествен ужасен блясък: на фона и главата и изглеждаше наситено черна. Той не можеше да види очите и заради ослепителния утринен блясък в своите очи.

— Това е само една история — рече той. Не каза: майка ти е облак, баща ти мъгла. — Недейте да разпространявате такива неща. Само ще си навредите с това. Това не е възможно. То е измислица. Лъжа.

— Госпожа Еклунд така и каза , че държите на своето. — Но говореше неуверено и той видя какъв е проблемът. Отказваше да произнесе думата. Съпротивляваше се. — Каза, че ще се държите така, сякаш, сякаш. — Тя издърпа бялата си барета и се изправи с лице близо до неговото. — Сякаш притежавате всяка сричка. Всяка сричка, която той някога е написал.

Дъхът на гласа и влизаше в ноздрите му. Гласът и беше горещ. Колко свободна изглеждаше, колко приличаше на бедуин!

— Ако онзи стар човек във Варшава ви е позволил да вземете ръкописа… просто така…

— Жрец — изплю думата Адела. — Точно това каза тя. Държите се като жрец!

— … тогава другият вариант не е толкова прост.

— Няма друг вариант. Всичко е така, както ви разказах.

— Вариантът на госпожа Еклунд. Онзи, който сте и разказали на нея — че „Месията“ ви е чакал да отидете да го вземете. Ето къде бил той, във Варшава. В Дрохобич. Под земята. Под ръката на мъжа с дългото палто. Един Господ знае само къде е бил! Търкалял се е там — десетилетия — чакал е вас да се появите чак от Бразилия! Бил е запазен, това е цялата работа! За дъщерята. — Искаше да се държи буйно, искаше да говори подигравателно, вместо това се поддаде на най-обикновен и глуповат пристъп на кашлица. — Дъщерята! Пазели са го за вас.