Синтия Озик - Месията от Стокхолм

— Моля ви, масата, на масата, не там…

Ала тя вече беше изсипала съдържанието на бялата пластмасова чанта. Цяла каскада от хартии се изсипа върху издатините и ръбовете на юргана.

Почеркът на баща му. Редовете — буквите — създадени автентично от ръката на баща му. Цялото изпъстрено със зачертани думи. Изпита съжаление към всяка от тях — изхвърлена, заличена, осъдена на изгнание. Някакъв звяр — някаква човекоподобна маймуна, започна да подскача вътре в тялото му, от ребро на ребро, дали бе само тази помпа, тази сърдечна помпа? Човекоподобната маймуна вътре в него се мяташе насам-натам. Блъскаше с юмруци, трещеше. Ликуване! И жал, жал. Тези стари страници, старата клета форматна хартия на баща му беше минала през вода, той видя това. Набръчкана мъртва кожа, отломки, гънки, удавени.

— Били са се намокрили — рече той.

— Избата им веднъж се била наводнила. Жената с обувките — тя е обикновена селянка, съпругът и разнася мляко…

— Във Варшава ли? — Човекоподобната маймуна — сляпа и изпаднала в дива ярост.

— В Дрохобич. Един мъж с дълго черно палто платил на съпруга да копае пода на избата им посред нощ. Знаете ли в какви метални кутии се продаваха някога мъжките жартиери? Хартиите били в една такава. Кутия за галантерийни стоки, съпругът я заровил под пода на избата. Мъжът с дългото палто казал, че ще се върне за нея, когато войната свърши и ще им плати още пари, но не се появил повече.

„Месията“: тези пръснати, наранени страници. Листове и останки, анулирани. Погълнати. А сега възкръснали, на леглото му! Леглото на прераждането — където стотици пъти преди мазната човка го беше сграбчвала и го беше навирала под ужасното око на баща му.

— Достатъчно — каза Ларш. — Не е там работата.

— Не искате ли да изслушате доказателствата ми? Вие казахте доказателства. За това как получих ръкописа.

— Не ме интересува как сте го получили. А защо? Защо ще е у вас? Коя сте вие, та да е у вас?

— Той ми го даде. Съпругът.

— В Дрохобич ли ви го даде?

Тя разпери ръце широко като географията.

— Не дрохобичкият съпруг. Варшавският съпруг.

Северната светлина, разцепвайки тесния му прозорец — той имаше прозорец, тесен процеп за стрелец с лък, — метна бляскав ятаган върху леглото: светлината беше твърде хладна, твърде остра. Зимната острота като пръски от ледени висулки описа крива през върховете и долините на юргана му. Ръцете и, протегнати, хвърляха облак върху думите на баща му. Думите на баща му под нейната сянка.

— Вие не ме оставяте да разкажа — протестира тя.

И разказа: продължи да разказва — на Ларш не му мина през ума да вярва или да не вярва. Тук беше „Месията“, тук. Беше тук. Замисли се върху това. Разказът продължаваше: той вярваше и не вярваше. Как съпругът на жената починал от удар след войната, когато в Дрохобич вече нямало евреи. Били депортирани, загинали. Всички благочестиви евреи, целият хасидим с техните дълги черни палта — в газовите камери, унищожени. Как мъжът с дългото черно палто не се върнал да прибере кутията. Как кутията излязла от ума на жената — тя била проста селянка, за какво и била тази кутия? Умът и бил зает с това да продаде къщичката си, не по-голяма от колиба, избата била влажна и подът лесно се копаел; после заминала за Варшава, за да си намери работа. Във Варшава станала домашна прислужница — какво ли друго можела да върши? Кутията останала в Дрохобич, под земята — изобщо не се сетила за нея и защо ли трябвало? Мъжът с дългото черно палто не се върнал. Новодошлите, тези, които купили къщата, те я намерили — избата била с пръстен под и когато започнали да изливат цимент, кирката изхвърлила кутията с хартиите. Когато я отворили, помислили, че е завещание, че е завещанието на някой евреин, и тръгнали да търсят жената във Варшава, смятайки, че тя ще им даде парична награда за това, че са намерили хартиите; хартиите можело да имат някакъв смисъл, можело да са завещание за някакво наследство. Евреите, когато заминавали, оставяли ценностите си, всички знаели това — понякога оставяли дори съдовете си, съдове с двойно дъно, където криели златото си. Но тогава вече, във Варшава, жената се била омъжила повторно, имала нов съпруг и се била преместила в чисто новичък апартамент в другия край на града, в отново застроения квартал, където по-рано било гетото. Когато гетото било разрушено. Чистички, новички апартаменти на същото място и никой не можел да познае нищо на външен вид; гетото било погребано, нямало го; имало приятен нов квартал.