Синтия Озик - Месията от Стокхолм

— Не е така. Не са го пазели.

— Никой друг не е могъл да го вземе. Само дъщерята. — И добави: — Това е вариантът на госпожа Еклунд.

— Никога не съм ѝ казвала нищо такова.

— Никога не сте ѝ казвали, че сте дъщерята.

— Казах ѝ. Аз съм дъщерята. — Тя му хвърли трескав поглед. — Точно от един жрец имаме нужда. Вие ще паднете на колене, нали? Ще паднете на колене, за да потвърдите всяка своя дума. Сигурно си мислите, че сте помазан.

— Не може да има дъщеря — заяви Ларш.

— Няма да го направите. Виждам това. Няма. Точно вие сте този, който може да го направи, но не искате.

— Госпожа Еклунд ще ви запознае с нейната полска княгиня, почакайте и ще видите. Княгинята превежда хиляда пъти по-добре от мен. Питайте госпожа Еклунд. — Той беше съвършено спокоен: беше сигурен, че човекоподобната маймуна, най-сетне изтощена, глупаво беше задрямала. Продължи: — Няма логика в тази работа с дъщерята, нали? Не можете да направите така, че да се получи както трябва. Не ще да се получи.

Тя го фиксира с поглед отблизо. Две вертикални бразди също като неговите.

— Той е бил учителят на майка ми по рисуване. В гимназията в Дрохобич. Тя била на петнадесет години. Позирала му за рисунките му.

Неговите рисунки! Грешка, грешка!

Онези фотографии. Хайди го беше подвела. Или пък той беше подвел Хайди. Взаимно се бяха подвели един друг. Бяха си съставили погрешна представа. Не бяха разбрали как да използват въображението си. Фотографиите ги бяха спрели — бяха ги задържали на място. Фотографиите бяха хванали главите им като щипци! Двете им глави, притиснати една към друга, редом, вторачени в лицата на кръга от жени. Винаги жени в кръг. Той, авторът на „Месията“, единственият мъж, централната фигура, заобиколен отвсякъде от жени. Хайди проучваше лицата им, изследваше ги внимателно, разучаваше ги: и двамата заедно бяха потънали в очите и устите на тези жени. Никоя от тях не беше любовницата му. Никоя. Не им беше минало през ума за някое дете. Никога не си бяха представили, че може да е ученичка. Една от неговите ученички.

Адела каза:

— Той я водел вкъщи. Измислял всякакви костюми за нея. Карал я да позира, да играе роли. Ако искате, сам можете да проверите. Можете да я видите.

— Да я видя ли?

— На илюстрациите. Има я на повечето от тях. Дребният мъж с цилиндъра и огромното куче. Момчето с големите копчета. Онзи тип с ботушите за езда. Жената с високите токчета, с палтото с кожената яка. Всички те. Понякога тя е гола.

Ученичка. Гимназията. Измазана с провинциална глина и боя. Рисунките! Триъгълната дребна челюст, онези неземни очи, онези изтънени дребни телца, свитите малки крачета и пръсти. Дете!

— Уплашил се, когато тя забременяла — заяви тя.

— Къде отивате? Не можете… — Той в безутехата си забеляза: тя си прибираше багажа. — Спрете, какво правите? Не ми дадохте възможност да видя. — Тя вече пъхаше купа хартия — смачкана и повредена — обратно в пластмасовата чанта.

— Тя го обичала повече, отколкото той нея. Той се боял да се обвързва с друг човек. Накрая — тя се дръпна — започнала страшната акция, така че вече нищо нямало значение.

Една крачка като внезапен пристъп. Още една — тя беше до вратата.

— Не го вземайте. Вие не ми дадохте възможност да го погледна. Не съм го видял . Почакайте! — умоляваше я той. — Още не съм ви казал за моята връзка.

— Знам за вашата връзка. Вас не ви е грижа. Ако ви беше грижа, щяхте да го направите, щяхте да действате, за да го представите на света.

— Не, не е така, друго е. Госпожа Еклунд не ви е казала.

— Да не би да съм казала нещо различно от това, което тя е казала? Е, добре, вие ми демонстрирахте какво мислите. Вие мислите, че на нея не може да се разчита.

— Нищо не съм ви демонстрирал. Вие нищо не знаете.

Той се втурна към нея като пияница и грабна чантата, която тя стискаше.

— Върнете ми я.

— Моя е — заяви той.

— Върнете я.

— Той ми е баща. Аз съм негов син!

Ембрионалната човекоподобна маймуна се беше събудила, беше се разпънала, разярена, огромна. „Месията“ беше лек, лек, изобщо не беше тежък. Ларш го придърпа към себе си, притисна го към гърдите си: ликуването, човекоподобната маймуна, надигането, втурването!

— Върнете я веднага !

Тя се промъкна към него, беше здрава и чевръста — изви найлоновата чанта, за да я измъкне от него. Хартиите се смачкаха между двамата: езикът и се стрелна, той се измести от отвора на буйната и уста — тя се изплю. Помисли си за клетите и притиснати гърди. Сега вече беше спокоен. „Месията“ беше в обятията му, нямаше да ѝ даде да го отнесе. Плюнката и стоеше на бузата му. Той вдигна крака си — кракът му беше тежък, имаше тежест в него — и ритна Адела, която падна на пода.