Фейдра Патрик: Странните талисмани на Артър Пепър

Първите седмици след смъртта ѝ той дори не можеше да си направи труда да се облече. За кого да полага усилия? След като жена му и децата му ги нямаше, защо да го е грижа? Носеше пижама и през деня, и през нощта. За първи път през живота си си пусна брада. Когато се видя в огледалото, Артър се изненада от приликата си с Капитан Бърдзай 1 1 Captain Birdseye – лицето на рекламата на фирмата за замразени храни, основана от Кларънс Бърдзай. – Б.пр. . Обръсна я.

Оставяше включено радио във всяка стая, за да не чува собствените си стъпки. Живееше на кисело мляко и супа от консерви, които не си правеше труда да стопли. Трябваха му само лъжица и отварачка. Намираше си малки задачи — да затегне болтовете на леглото, за да не скърца, да изстърже почернелия цимент около ваната.

Мириам държеше една папрат на кухненския прозорец. Беше едно изядено от молци растение с увиснали, подобни на пера, листа. Отначало го мразеше, възмутен от това как едно такова жалко нещо можеше да живее, а съпругата му беше умряла. Беше го оставил на пода до задната врата в очакване на деня за събиране на боклука. Но чувството за вина надделя и Артър бе върнал растението на мястото му. Нарече го Фредерика и започна да го полива и да му говори. И то бавно се съвзе. Листата му станаха по-зелени. Чувството да се грижиш за неща беше приятно. Откри, че му е по-лесно да говори на растението, отколкото с хората. За него беше добре да е зает. Това означаваше, че няма време да тъгува.

Е, поне така си казваше той. Но понякога изпълняваше ежедневните си задачи и донякъде се чувстваше добре, държеше се. И тогава забелязваше зелената торбичка със сухите листа, която висеше в коридора, или калните туристически обувки на Мириам в килера, или лавандуловия крем за ръце на „Крабтрий и Ивлин“ на рафта в банята — и сякаш всичко се срутваше върху него. Такива дребни, незначителни неща сега разбиваха сърцето му.

Сядаше на най-долното стъпало и обхващаше главата си с ръце. Поклащаше се напред-назад, стискаше очи и си казваше, че не може да не се чувства така. Мъката му все още беше прясна. Всичко щеше да мине. Мириам е на едно по-добро място. Тя не би искала той да се чувства така. Ала-бала . Всички ония глупости от листовките на Бернадет. И всичко наистина мина. Но не изчезна напълно. Артър носеше загубата си навсякъде като топка за боулинг в стомаха си.

В такива моменти си спомняше собствения си баща, суров, строг: „По дяволите. Стегни се, момче. Сълзите са за глезльовците“, и Артър вдигаше брадичка и се опитваше да е силен.

Може би вече трябваше да започне да се съвзема.

Спомените му за онези мрачни дни в началото бяха смътни. Сякаш виждаше всичко на стар черно-бял телевизор с трептяща картина. Виждаше себе си да се тътри из къщата.

Ако трябваше да е честен, Бернадет му бе помогнала много. Беше се появила на прага като нежелан дух и бе настояла той да се изкъпе, докато тя му приготви обяд. Артър не искаше да яде. За него храната нямаше вкус и не му носеше удоволствие.

— Тялото ти е като парен локомотив, на който му трябват въглища — казваше Бернадет, докато той отказваше пайовете, супите и яхниите, които тя донасяше в къщата, стопляше ги и след това ги слагаше пред него.

— Как ще продължиш пътуването си без гориво?

Артър не планираше никакво пътуване. Не искаше да излиза от къщата. Единственото пътуване, което предприемаше, беше до горния етаж, за да използва тоалетната или да си легне. Нямаше желание да прави нищо повече от това. За да има спокойствие, той ядеше храната ѝ, не обръщаше внимание на бърборенето ѝ, четеше листовките ѝ. А всъщност предпочиташе да го остави на мира.

Но тя постоянстваше. Понякога и отваряше, а друг път се смъкваше по-надолу в леглото и се завиваше през глава или застиваше като статуя от имение на Националния тръст. Но Бернадет не се отказваше.

По-късно тази сутрин, сякаш знаеше, че мисли за нея, тя позвъни на вратата. За момент Артър застана неподвижно в трапезарията, чудейки се дали да отиде да отвори. Въздухът ухаеше на бекон и яйца и на прясно препечени филийки, тъй като останалите жители на Банк авеню се наслаждаваха на закуската си. Звънецът иззвъня отново.

— Съпругът ѝ Карл почина наскоро — беше му казала Мириам преди няколко години, когато на местния църковен базар беше забелязал Бернадет на една сергия да продава кексчета и шоколадова торта. — Мисля, че има два начина, по които реагират опечалените хора. Едните се вкопчват в миналото, а другите запретват ръце и продължават живота си. Онази жена с червената коса е от вторите. Непрекъснато е заета с нещо.