Фейдра Патрик: Странните талисмани на Артър Пепър

— Познаваш ли я?

— Работи в Лейди БиЛавли , бутика в селото. Купих оттам една тъмносиня рокля. С миниатюрни перлени копчета. Тя ми каза, че в памет на съпруга си ще помага на другите със своите печива. Каза, че когато хората са уморени, самотни, с разбити сърца или просто не са им останали сили, те имат нужда от храна. Мисля, че е много смела, приемайки за своя мисия да помага на другите.

От този момент Артър започна да забелязва Бернадет по-често — на летния празник на местното училище, в пощата, в градината ѝ, където, облечена с пеньоар, се грижеше за розите си. Казваха си здравей , но не говореха много. Понякога виждаше Бернадет и Мириам да си бъбрят на ъгъла. Смееха се и говореха за времето и за това как ягодите тази година са сладки. Гласът на Бернадет беше толкова силен, че Артър чуваше разговора им от вътрешността на къщата.

Бернадет беше дошла на погребението на Мириам. Имаше смътен спомен, че се приближава до него и го потупва по ръката. „Ако някога ти потрябва нещо, просто кажи“, бе изрекла тя и той се бе запитал какво изобщо би могъл да поиска от нея. След това бе започнала да се появява на вратата му, без да се обади предварително.

Отначало присъствието ѝ го дразнеше, след това бе започнал да се притеснява, че му е хвърлила око, вероятно като подходящ втори съпруг. Той не търсеше нищо такова. Не можеше да го направи след Мириам. Но през всичките месеци, когато бе чукала на вратата му, Бернадет никога не му бе дала повод да мисли, че намеренията ѝ са нещо повече от платонични. Тя имаше цял списък от вдовици и вдовци, които посещаваше.

— Пай с кайма и лук — изрече вместо поздрав тя, когато Артър отвори вратата. — Току-що направен. — Влезе в коридора, държейки пая пред себе си. След това прокара пръст по рафта над радиатора и кимна доволно, защото по него нямаше прах. Подуши въздуха. — Тук мирише малко на мухъл. Имаш ли освежител за въздух?

Артър се зачуди колко груба може да е Бернадет, без дори да го осъзнава, и послушно донесе освежител. След няколко секунди въздухът се изпълни с наситената миризма на „Планинска лавандула“.

Тя влезе бързо в кухнята и остави пая на плота.

— Кухнята е наистина великолепна — каза тя.

— Знам.

— Печката е невероятна.

— Знам.

Бернадет беше истинска противоположност на Мириам. Жена му имаше фини кости. Бернадет беше едра, пълна. Косата ѝ беше боядисана в яркочервено като пощенска кутия, а маникюрът ѝ беше с камъчета на върха на ноктите. Един от предните ѝ зъби беше пожълтял. Гласът ѝ беше силен и режеше тишината в дома му като мачете. Артър разклати притеснено гривната в джоба си. След разговора с г-н Мехра предишната вечер я носеше със себе си. Беше разглеждал талисманите един по един няколко пъти.

Индия. Това беше толкова далече. Сигурно е било истинско приключение за Мириам. Защо не е искала той да знае? Със сигурност историята на г-н Мехра не беше достатъчна, за да иска да запази това в тайна.

— Добре ли си, Артър? Отнесъл си се някъде.

— Аз ли? Да, разбира се.

— Минах вчера, но те нямаше. Да не си ходил в „Мъже в пещери“?

„Мъже в пещери“ беше организирана от културния център група за самотни мъже. Артър беше ходил два пъти и се бе озовал сред група мъже с мрачни изражения, които работеха с парчета дърво и инструменти. Боби, човекът, който ръководеше групата, имаше формата на кегла, с миниатюрна глава и огромно тяло. „Мъжете имат нужда от пещери — обясняваше ентусиазирано той. — Имат нужда от място, където да се оттеглят и да бъдат в единение със себе си.“

Съседът на Артър с растите беше там. Тери. Той усърдно изглаждаше парче дърво.

— Харесвам колата, която си направил — каза Артър от учтивост.

— Всъщност е костенурка.

— О.

— Видях една миналата седмица, когато косях моравата си.

— Дива ли?

— На червенокосите деца е. Онези, които не носят нищо на краката си. Беше избягала.

Артър не знаеше какво да каже. Имаше достатъчно проблеми с котките в алпинеума си, без към тях да се присъедини и избягала костенурка. Връщайки се към собствената си работа, той направи една табелка с номера на къщата си — 37. Тройката беше много по-голяма от седмицата, но той въпреки това я закачи на задната си врата.

Лесно беше да отговори, че, да, бил е в „Мъже в пещери“, въпреки че беше прекалено рано сутринта. Но Бернадет стоеше и му се усмихваше. Паят ухаеше прекрасно. Не искаше да я лъже, особено след като бе чул, че г-н Мехра съжалява за лъжите, които бе наговорил за Мириам. Той също щеше да се опита да не лъже повече.