Фейдра Патрик: Странните талисмани на Артър Пепър

— Колко време остана в семейството ви?

— Няколко месеца. Бях с разбито сърце, когато си тръгна. Всичко беше изцяло по моя вина. Това е нещо, което никога не съм казвал на никого. Но вие, г-н Пепър трябва да го знаете. Това е срам, който нося в себе си всичките тези години.

Артър се размърда притеснено на стола си.

— Имате ли нещо против да ви разкажа? Това ще означава много за мен. То е като тайна, която ме изгаря. — Г-н Мехра продължи, без да изчака отговор. — Бях само на единадесет, но обичах Мириам. За първи път обръщах внимание на момиче. Тя беше толкова красива и винаги носеше такива елегантни дрехи. Смехът ѝ, той звънтеше като миниатюрни камбанки. Сутрин, когато се събуждах, тя беше първото нещо, за което мислех, а вечер, когато си лягах, очаквах с нетърпение следващия ден. Сега знам, че не е било истинска любов като тази, когато срещнах жена си Прия, но за едно момче изглеждаше съвсем истинска. Мириам беше много различна от момичетата, с които ходех на училище. Беше екзотична с бялата си като алабастър кожа и коса с цвета на орехи. Очите и бяха като аквамарин. Може би я следвах малко прекалено, но тя никога не ме накара да се почувствам глупав. Майка ми е починала, когато съм бил съвсем малък, и аз карах Мириам да седи с мен в нейната стая. Разглеждахме заедно бижутата на майка ми. Тя обожаваше слончето талисман. Гледахме през изумруда и виждахме света в зелено.

Значи е истински изумруд , помисли си Артър.

— Но после Мириам започна да излиза сама два пъти седмично. Вече прекарвахме малко по-малко време заедно. Аз бях достатъчно голям да нямам нужда от ayah , но двете ми сестри имаха нужда от нея. Тя винаги беше готова да прекарва време с тях, но не толкова с мен. Веднъж я проследих и тя се срещна с един мъж. Беше учител в моето училище. Англичанин. Дойде у дома и двамата с Мириам пиха чай. Видях, че я харесва. Той откъсна един цвят от хибискуса в градината и ѝ го даде.

Г-н Пепър. Бях малко момче. Растях и хормоните бушуваха в тялото ми. Разгневих се много. Казах на баща си, че съм видял Мириам и този мъж да се целуват. Баща ми беше много старомоден човек и веднъж вече бяхме загубили една ayah заради подобен случай. Така че той веднага отиде да намери Мириам и ѝ каза да напусне. Тя беше толкова изненадана, но се държа с достойнство и си събра багажа.

Аз бях съкрушен. Не бях искал да стане така. Взех слона от кутията за бижута и изтичах до селото, за да го гравират. Сложих го в предния джоб на куфара ѝ, който стоеше до вратата. Бях прекалено голям страхливец, за да се сбогувам, но тя ме намери, където се бях скрил, и ме целуна. Каза ми: „Довиждане, скъпи мой Раджеш“. И никога повече не я видях.

От този ден, г-н Пепър, се опитвам никога да не лъжа, заклевам се. Казвам само истината. Това е единственият начин. Молех се Мириам да ми прости. Тя каза ли ви, че ми прощава?

Артър не знаеше нищо за тази част от живота на съпругата си. Но знаеше, че това е същата жена, която и двамата бяха обичали. Смехът на Мириам наистина звънтеше като миниатюрни камбанки. Тя наистина имаше торба с топчета, които бе дала на Дан. Все още беше зашеметен от изненада, но чуваше копнежа в гласа на г-н Мехра. Прочисти гърлото си.

— Да, тя ви прости много отдавна. Говореше за вас с обич.

Г-н Мехра се засмя силно. Едно кратко „Ха-ха!“. След това каза:

— Г-н Пепър! Нямате представа колко щастлив ме правят думите ви. Години наред усещах това като една голяма тежест. Благодаря, че си направихте труда да ми се обадите. Толкова съжалявам, че Мириам вече не е с вас.

Артър усети някаква топлина в стомаха си. Беше нещо, което не бе усещал от дълго време. Почувства се полезен.

— Имате голям късмет, че сте били женени толкова дълго, да? Че сте имали съпруга като Мириам. Животът ѝ щастлив ли беше, господине?

— Да. Да, мисля, че беше. Живяхме скромно и тихо. Имаме две прекрасни деца.

— Тогава трябва да се опитате да сте щастлив. Тя ще иска ли да сте тъжен?

— Не. Но е трудно да не съм тъжен.

— Знам това. Но има толкова много неща, заради които да ѝ се възхищаваме.

— Да.

Артър повъртя гривната в ръката си. Вече знаеше за слончето. А останалите талисмани? Щом не знаеше за живота на Мириам в Индия, какви ли истории стояха зад останалите талисмани? Той попита г-н Мехра дали знае нещо за гривната.

— Аз ѝ дадох само слончето. Тя ми писа веднъж, няколко месеца след като си бе отишла, за да ми благодари. Аз съм сантиментален глупак и все още пазя писмото. Все си казвах, че ще ѝ пиша, но се срамувах заради лъжата си. Ако искате, мога да погледна какъв е адресът на плика?