Фейдра Патрик - Странните талисмани на Артър Пепър

Артър тъкмо щеше да каже, че като се замисли, ще е по-добре да отиде по-късно. Вече знаеше, че не иска да пътува с Бернадет и сина и. Беше виждал Нейтън веднъж за кратко, когато двамата с Мириам бяха срещнали Бернадет в едно кафе. Изглеждаше като младеж, разговарящ с по една сричка. Артър всъщност не искаше да остави сигурността на дома си, задушаващото удобство на установения от него ред.

И тогава Бернадет каза:

— Когато Нейтън замине, ще остана съвсем сама. Самотна вдовица. Но поне имам теб и останалите си приятели, Артър. Вие сте ми като семейство.

Чувство за вина сви стомаха му. Бернадет изглеждаше самотна. Това беше дума, която никога не би използвал за нея. Всеки предпазлив нерв в тялото му казваше да не отива в „Грейсток“. Но се чудеше каква е връзката на Мириам с това място. Адресът изглеждаше изключително необичаен за нея. Но същото се отнасяше и за Индия. Лорд Грейсток му се струваше интересен човек, а семейството му притежаваше имението от години, така че имаше вероятност да познава или помни Мириам. Можеше да знае историите и на други от талисманите. Можеше ли да се очаква от Артър наистина да забрави за гривната, да я върне в кутията ѝ и да не разбере нищо повече за живота на жена си като младо момиче?

— Имаш ли нещо против да съм откровена с теб? — попита Бернадет. Тя седна до него и започна да извива в ръце една кърпа за чинии.

— Ъ, не.

— На Нейтън му е трудно след смъртта на Карл. Не говори много, но аз виждам. За него ще е добре да е в мъжка компания. Има приятели, но… ами, не е същото. Ако можеш да му дадеш някакви напътствия или съвети, докато пътуваме. Мисля, че това ще му е от полза.

Артър събра всичките си сили, за да не поклати отрицателно глава. Помисли си за Нейтън с неговото слабовато тяло и черната коса, падаща над едното му око като завеса в погребален дом. Когато се бяха срещнали, момчето почти не бе проговорило, докато се занимаваше с тортата и кафето си. А сега Бернадет очакваше той да си поговори с него като мъж с мъж.

— О, Нейтън няма да иска да ме слуша — изрече предпазливо той. — Виждали сме се само веднъж.

— Мисля, че ще иска. През цялото време слуша само мен да му казвам какво да прави и какво да не прави. Мисля, че ще му се отрази много добре.

Артър погледна внимателно Бернадет. Обикновено извръщаше очи, но този път се вгледа в алената и коса — сивите и корени се виждаха. Ъгълчетата на устата и бяха увиснали надолу. Тя наистина искаше той да приеме.

Можеше да занесе нещата на Мириам в благотворителния магазин. Можеше да върне гривната в гардероба и да забрави за нея. Това щеше да е лесно. Но имаше две неща, които го спираха. Първото беше загадката във всичко това. Точно както един от детективските филми, които двамата с Мириам гледаха в неделните следобеди, идеята да открие историите зад талисманите нямаше да го остави на мира. Можеше да разбере повече за жена си и да се почувства по-близък с нея. А второто беше Бернадет. Във всички онези случаи, когато бе идвала с пайовете и милите си думи, тя никога не бе поискала нещо в замяна — нито пари, нито услуга, нито да я слуша, докато говори за Карл. Но сега го молеше за нещо.

Знаеше, че няма да настоява, но от начина, по който седеше пред него, въртейки отново и отново халката на пръста си, разбра, че това е важно за нея. Искаше Артър да отиде с тях. Имаше нужда от него.

Той се залюля малко на стола си, казвайки си, че трябва да го направи. Трябва да накара притеснените гласове в главата си, които му казваха да не отива, да замълчат.

— Мисля, че едно пътуване до „Грейсток“ ще ми се отрази добре — каза Артър, преди да успее да промени решението си. — И мисля, че двамата с Нейтън ще се разберем чудесно. Брой ме и мен.

Нейтън Патерсън съществуваше, в смисъл, че имаше тяло и глава, и ръце, и крака. Но Артър не беше сигурен дали вътре в него има някакви мисли, които карат тялото му да функционира. Той вървеше сякаш е на конвейер в летище и изглеждаше сякаш се плъзга. Беше слаб като клечка и облечен в тесни черни дънки, които висяха от хълбоците му, черна тениска с череп на нея и яркобели маратонки. Бретонът му закриваше повече от половината му лице.

— Здравей, Нейтън. Радвам се да те видя отново — каза бодро Артър и протегна ръката си, докато стояха заедно на тротоара пред къщата на Бернадет. — Веднъж се срещнахме в едно кафе, помниш ли?

Нейтън го погледна сякаш беше извънземен. Ръцете му висяха край тялото.

— Не.

— Е, нищо, беше съвсем за кратко. Разбрах, че разглеждаш университети. Сигурно си много умен младеж.