Лиан Мориарти - Големите малки лъжи

„Ще ти трябва перлена огърлица като на Одри от Закуска в Тифани — каза ѝ. — Ще ти купя една от „Швейцарски перли“ в Женева.“

„Не — отвърна тя. — Недей.“

Когато отиваш на маскено парти в училище, от теб се очаква да носиш евтини бижута, а не огърлица, която струва повече от парите, които трябваше да съберат за интерактивни дъски.

Той щеше да ѝ купи съвършената огърлица. Пери обожаваше бижута. Щеше да струва колкото един автомобил и щеше да е изключителна, а Маделин щеше да полудее, когато я видеше, и Селест щеше да изпита копнеж да я свали от шията си и да ѝ я подари.

„Купи една и за Маделин“ — прииска ѝ се да каже. И той щеше да купи, ако му беше казала, при това с удоволствие, но Маделин никога не би приела такъв подарък, разбира се. И все пак бе много странно, че не можеше просто ей така да подари на Маделин нещо, което би я направило истински щастлива.

— Всички ли ще ходят на викторината? — изчурулика тя. — Ще бъде забавно!

Саманта:Виждали ли сте снимки от викторината? Селест изглеждаше зашеметяващо. Хората не откъсваха очи от нея. Явно онази огърлица беше истинска скъпоценност. Но знаете ли какво? Разглеждах някои от снимките, има нещо тъжно в лицето ѝ, в погледа, сякаш е видяла призрак. Все едно е знаела, че нещо ужасно ще се случи онази нощ.

— Беше забавно. Може би другия път ще се сетим да поговорим и за книгата — каза Маделин.

Селест остана последна; старателно почистваше остатъците от храна по чиниите и ги подреждаше в съдомиялната.

— Престани! — каза Маделин. — Правиш го всеки път!

Селест имаше навика да разтребва мълчаливо, ненатрапчиво. Всеки път, когато Маделин я поканеше на гости, кухнята ѝ скърцаше от чистота, а плотовете блестяха.

— Седни и изпий чаша чай с мен, преди да тръгнеш — каза тя на Селест. — Виж, имам от мъфините на Джейн. Егоистка съм и реших да не ги споделям с всички.

Очите на Селест грейнаха. Тя се запъти да седне, но после неловко спря и каза:

— Къде е Ед? Може би чака с нетърпение да си тръгнат всички гости.

— Какво? Не се тревожи за Ед. Той продължава да хърка в леглото на Клоуи. Всъщност на кого му пука? Къщата е и моя.

Селест се усмихна едва-едва и седна.

— Това е ужасно за горката Джейн — каза тя, когато Маделин сложи пред нея един мъфин.

— Поне знаем, че никой от присъстващите тази вечер няма да подпише тъпата петиция. Докато всички говореха, аз не спирах да мисля през какво е преминала Джейн. Тя ти разказа историята за бащата на Зиги, нали?

Формален въпрос: Джейн вече ѝ бе казала, че е споделила и със Селест. За момент се сконфузи и се запита дали не звучеше клюкарски, че го споменава, но всичко беше наред в присъствието на Селест. Тя имаше здравословен апетит за клюки; не беше от онези майки, които лакомо разпитваха за подробности.

— Да — каза Селест и си отхапа от мъфина. — Гадняр.

— Потърсих го в Гугъл — призна Маделин. Точно затова повдигна темата. Чувстваше се виновна и искаше да си признае. Или искаше да натовари Селест със същата информация, което вероятно бе още по-лошо.

— Кого? — попита Селест.

— Бащата. Бащата на Зиги. Знам, че не биваше.

— Но… как? — Селест се намръщи. — Тя каза ли ти името му? Аз не се сещам да го е споменавала пред мен.

— Каза, че името му е Саксън Банкс. Нали се сещаш, като господин Банкс от Мери Попинз. Джейн каза, че ѝ изпял песен от Мери Попинз. Затова и запомних името му. Добре ли си? Задави ли се?

Селест удари с юмрук по гърдите си и се закашля. Бузите ѝ пламтяха.

— Ще ти донеса вода — каза Маделин.

— Саксън Банкс ли каза? — попита Селест с дрезгав глас. Тя се изкашля и го повтори, този път по-бавно: — Саксън Банкс?

— Да — отвърна Маделин. — Защо? — После внезапно проумя. — О, боже! Не ми казвай, че го познаваш!

— Пери има братовчед на име Саксън Банкс — каза Селест. — Той е… — Замълча. Очите ѝ се разшириха. — Строителен предприемач. Джейн каза, че онзи мъж бил строителен предприемач.

— Името е необичайно — каза Маделин. Опитваше се да не звучи задъхана от вълнение при това ужасяващо съвпадение. Естествено, нямаше нищо вълнуващо в роднинската връзка на Пери със Саксън Банкс. Това не бе съвпадение от типа „Колко е малък светът!“. Това беше ужасно. Но в него се криеше и неустоимо, напрегнато удоволствие, което, като ужасната петиция, приятно отвличаше вниманието ѝ от все по-мъчителното, почти влудяващо страдание по Абигейл.