Лора Лазар - Веселото гробище

- Какво се сети? - попита го Коко.

- Сигурен ли се, че не си вампирясал? - попита кметът.

- Слънцето изгря, не виждаш ли? Ако бях вампир, вече щях да полегна на хладно в гроба - и отново се разхили.

- Да вървим, Балабане! На пихтия ще го направим!

- Пазете Траян! - обади се баба Бенда.

- Не се притеснявай за него! Ще ми краде приятеля! - ядно рече кметът. - И се хилят... Кикотят се като девственици, зърнали за пръв път гол мъж!

Ели стана рано под предлог, че ще полее цветята. Всъщност се надяваше, че ако Траян дойде за цигари, ще може да поговори с него, преди баща й да го е усетил. Чувстваше и вина, и срам от поведението си онзи ден. Наистина се държа като неврастеничка, която счита, че някой е откраднал собствеността й. Не трябваше да го обвинява, че е подпалил кръчмата, но ревността й я заслепи. А оттогава Траян не се показа в кръчмата и само засили подозренията й. Ами ако е права? Не за пожара, а за другата жена. Бе подочула, че той е бил на Калето, когато е пострадал Максим Балабана. Но дали е бил сам?

Някой заблъска по вратата на кръчмата. Ударите бяха силни и настоятелни. Пусна маркуча и се спусна към входа откъм двора.

- Къде хукна? - провикна се Мазачо от чардака.

- Да отворя.

- Поливай! Аз ще отворя - отговори баща й и слезе по стълбите.

Тя се върна в градината. Минавайки покрай нея, Мазачо просъска:

- Няма да пусна онзи непрокопсаник вътре!

- Аз бях виновна... - прошепна момичето.

- Всичко чух! И помня, много помня - закани й се с пръст баща й. - Никой не може да се държи така с дъщеря ми!

Ели се наведе и премести маркуча с вода в съседната вада. Мазачо влезе в кръчмата откъм вратата на двора. Тя изчака минута и се спусна след него. Мина покрай кухнята и се прикри зад бар плота, докато баща й отваряше другата врата откъм улицата. Вътре влезе един мъж на средна възраст, облечен с дънки и риза с къс ръкав. Той веднага попита:

- Ти ли си Адриан Русев?

- Аз съм. Защо?

- Тук е - обърна се към улицата мъжът. - Носете всичко!

- Какво става? - разтревожи се кръчмарят.

- Ако и ти не знаеш - засмя се мъжът.

Мазачо се показа през вратата и огледа улицата. Встрани от кръчмата бе спрял пикап, а от каросерията му слязоха двама мъже.

- Ели - извика той, - донеси пушката!

Момичето, без да се крие, хукна към къщата.

- Ко ти става бе, човек? - отстъпи назад мъжът. - Майстори ти водя, ремонт ще правим...

- Станала е грешка - отговори Мазачо. - Нямам аз пари за ремонт.

- Всичко е платено.

- От кого?

- Питай шефа - засмя се пак мъжът. - Аз само изпълнявам. Майстор съм!

- И какво ще ремонтирате?

- Всичко, каквото кажеш... - огледа се майсторът. - Стените ще боядисаме...

- Татко, дръж! - подаде му пушката Ели.

Мазачо я взе, но не знаеше какво да прави с нея.

- А, не така! - обиди се майсторът. - Не работя под дулото на оръжието!

- Кой ви изпрати? - настоятелно попита кръчмарят.

- Шефът, казах ти вече!

- От коя фирма сте? - сети се да попита Ели.

- „Крал Царски“.

- Фирмата на Коко Хлопката? - изуми се Мазачо.

- Но той е мъртъв! - добави Ели.

- Ами, мъртъв! - поклати глава майсторът. - Вчера ми се обади.

- Станала е грешка - промълви кръчмарят. - Той умря преди две седмици.

- Да бе! - засмя се отново мъжът. - Прекарал е и вас... Нали знаете какъв е майтапчия?

- А ако Софиянеца вече е вампирясал и той?

- Искаш да кажеш, че ни готвят клопка? - досети се Вампора, помисли малко и отсече: - Не вярвам.

- Защо?

- Не ни поканиха на гробището.

- А къде?

- В землянката.

- Че тя на гроб прилича бе! - възкликна горският.

- Вярно! - плесна се с юмрук по челото Вампора. - Обратно! - и направи кръгом.

- Къде сега? - изпъшка Балабана.

- Ти иди за чесъна и кола, аз ще взема от параклиса кръста и кандилото.

- Сложи повече тамян! - посъветва го приятеля му. - Къде ще се чакаме?

- До стобора на Глухата Марина... И побързай!

След десет минути отново се срещнаха и тръгнаха към землянката. Намираше се под една скала в горния край на Орташкото дере. Била е лисича бърлога, преди Коко да я дооформи. Имаше нар от пръти, дупка на тавана за дима .Двама души можеха да седнат върху нара.

Вампора и Балабана дори като деца не се събираха, а само надничаха отвън и завиждаха за дребния ръст на Коко и Бончо.

- Спомняш ли си този номер на Коко? - попита Балабана.

- Е, как!

- Няма да забравя... Беше май през лятото...

- Аха.

- В седми глас бяхме...

- Аха - все така разсеяно отвръщаше кметът.