Лора Лазар - Веселото гробище

- А, грижи се! - засмя се момчето. - Пуснати са на воля!

- Имат вода и ярма, юнако - погледна го шефът му. - Сигурно някой вечер ги прибира в курника.

- Ами стопанинът им - вдигна рамене младият мъж.

- Ще го открием тогава!

На едната стена имаше подпрени мотики, лопати, дори ръждясал сърп. В дървено сандъче бяха нахвърляни чукове, отвертки, клещи, кабели. Мишената поразбърка из сандъчето и тъкмо да се откаже, съзря една метална халка. Издърпа внимателно и извади желязна верига, дълга около два метра. Няколко косъма се бяха увъртяли около едната халка, а на места се забелязваха ръждиви петна. Той наплюнчи ръкавицата и леко разтърка едно петно, а после го подуши.

- Открих едно доказателство! - без ентусиазъм каза комисарят.

- Веригата на вълка.

- Викай подкрепление!

Радо извади телефона си и в този момент чуха дълбокия звън на селската камбана.

- Пак някой е умрял! - извика младият мъж.

- Не, днес е погребението на Щурата Стела!

- А дали любимият й ще я изпрати? - сети се той.

- Викай колегите и да вървим на гробището!

- Ще го пипнем!

- Знаели човек...

С бързи крачки излязоха на улицата и тръгнаха към пикапа.

- Вампора не ни е усетил още! - сети се Радо.

- Видя ли какво прави един пикап! - засмя се Мишената.

Още от сутринта слънцето жареше и дори чановете на Пеещата круша млъкнаха, защото въздухът бе замрял.

Мълвата, че Коко Хлопката е жив, се разнесе из Кралево по-бързо, отколкото обиколката на Юрий Гагарин около земята с „Восток"-1. Цялото село се изсипа на гробището. Не толкова да почетат паметта на Щурата Стела, колкото от нездраво любопитство. Никой не обърна внимание на раздрънкания пикап, спрян под сянката на един дъб, доста встрани от множеството.

Баба Бенда и Рошавата Донка подкрепяха от двете страни Глухата Марина. Тя пристъпваше едва-едва, лицето й бе пребледняло, а очите й не виждаха никого. Изправи се до ковчега, но не погледна нито веднъж надолу.

Вампора извади един лист, огледа се, но не видя Коко. Балабана му прошепна:

- Ще дойде.

- Ако и сега избяга...

- Ще дойде, ще видиш.

Множеството отстъпи настрани, за да мине Коко Хлопката. Пред гърдите си държеше огромен сноп от горски маргарити. Той не погледна никого, пристъпи към ковчега и целуна студеното чело на Стела. После застана до приятелите си. Зад тях се изправи и Траян. Вампора прошепна:

- Започвам...

- Аз ще говоря - тихо каза Коко, преглъщайки мъчително.

- Сериозно, нали? - поколеба се Вампора.

- Нима мога да се смея на този ден? - отвърна приятелят му и кихна. - Не е нарочно! - добави бързо той.

- Събрали сме се по тъжен повод - започна кметът. - Изпращаме от този свят нашата приятелка Стела Монева. Прощално слово ще произнесе...

Коко излезе напред и с жест спря Вампора.

- Никоя друга жена не докосна сърцето ми, както Стела - започна Коко. Пое си дъх, но гласът му звучеше глухо. - Като малка беше ситно дяволче, а и не порасна много през годините... Нямаше страх от нищо. Катереше се по най-високите клони по-пъргаво от всеки. Провираше през оградите с лекота, докато ние се зорихме да ги прескочим. Стреляше по-точно, отколкото мнозина от нас. Умееше да се гмурка за раци в дълбокия вир при Водопада... Затова я наричахме Щурата Стела. - Той замълча за миг, преди да продължи. - И все се мъкнеше подири ни... Но когато спечели баса, че ще язди магарето на дядо Коста, всички разбрахме, че е мъжко момиче! Как ще се качи Стела върху магарето? Ако застанеше зад него, само щръкналите й плитки се подаваха. Когато домъкна отнякъде столче, ние засвирихме подигравателно с пръсти. Тя се качи на столчето, яхна магарето и препусна. В края на улицата проклетото животно рязко наведе глава, но Стела не падна... Оттогава тя бе винаги с нас. А ездата стана нейна съдба.

Внезапно Коко се извъртя назад и кихна. После продължи:

- Обичах Стела, но съдбата ни раздели... - и отново кихна.

- Виновен съм пред нея, много съм виновен... - Пак кихна.

- Ще ти ударя един! - изръмжа Вампора.

- Не е нарочно - прошепна Коко и отново кихна.

- Хвърли цветята! - прошепна в ухото му Траян.

- Не мога - без да се обръща отговори Коко. - Това са любимите цветя на Стела.

- Но от тях кихаш! Хвърли ги! - повтори Траян.

Коко само поклати глава и отново кихна. Траян се пресегна и издърпа от ръцете му цветята.

- Едно нещо не можеш сериозно да направиш! - ядоса се Вампора.

- Стеле - погледна мъртвата жена Коко, - където и да си, знай, че винаги съм те обичал... Исках да ти го кажа преди дни, но така и не посмях... Затова ти изпратих писмото... Сбогом, Стеле!