Лора Лазар - Веселото гробище

Георги Тотев, екпертът по балистика, каза:

- Вълкът е убит само с един куршум в тила - точно в малкия мозък. - Патронът е надраскан със знака „хикс“, но може да не съм прав... Гилзата е деформирана... Може да е някоя буква от азбуката...

- Ловджиите обичат да поставят знаци върху патроните, за да определят точния стрелец при отстрел - поясни Мишената.

- А предполагамият модел оръжие?

- Най-вероятно „Уинчестър“, но доста стар модел.

- Ще разберем кой не иска наградата си за отстреляния вълк - заканително поклати глава Мишената.

- Пак ли? - изпъшка Радо.

- Спокойно - каза Мишената. - Днес няма да ходим в Кралево.

- Бабче, трябва да ми кажеш тайната - примоли се Траян.

- Страх ме е, чедо.

Седяха на стълбите пред прага. Траян пушеше и издишваше дима нагоре, но небето се беше скрило под черен похлупак. Не чуваше бръмченето на комари, нощни пеперуди не се блъскаха в стъклата на светещите прозорци. Странна нощ - черна и тиха, подобна на дъното на прясно изкопан гроб. Той тръсна глава, за да пропъди черните си мисли.

- На никого няма да кажа! - примоли се отново младежът.

- Страх ме е за теб.

- Защо?

- Всеки, който знае тайната, умира...

- На мен няма да се случи!

Баба Бенда погали внука по рамото. После тихо каза:

- Май някой иска да ти кажа тайната...

- Кой?

- Не знам точно... Може ти да се сетиш... Аз все още се колебая...

- Затова ли ми е дал тетрадките на Бончо Гладиатора? - досети се младежът.

- Така мисля, чедо.

- Иска да спра убиеца - замисли се Траян, а после добави с уверен тон. - Трябва да го спра!

- Защо точно ти? - проплака старицата. - Остави го на полицаите!

- Мога да им помогна - твърдо произнесе Траян. - Колкото и налудничаво да звучи теорията ми, убеден съм в правотата й.

- Кажи и на мен, чедо!

- Не - поклати глава внукът й. - Ще се ужасиш!

- Ако аз ти кажа тайната, дали ти няма да сънуваш само кошмари?

- Ще го преживея - нехайно изрече Траян. - Искаш ли да ти задавам въпроси?

- Не - отвърна баба Бенда. - Да влезем вътре.

- Страхуваш се, че някой може да подслушва? - огледа се той.

Баба Бенда не отговори. Влязоха в къщата, тя затвори всички прозорци и дръпна пердетата. Седнаха един срещу друг на масата.

- Обещай ми, че на никого няма да кажеш!

- Обещавам - сложи ръка на гърдите си Траян.

- И няма да навредиш на хората, за които ще ти говоря!

- Обещавам - повтори младежът.

- Ще започна отдалеч, но не ми натяквай - ласкаво го погледна старицата. - В съседния двор...

- В Прокълнатата къща?

- Там живееше Бенда.

- Ти? - изуми се младежът. - Живяла си в Прокълнатата къща?

- Не, моята кръстница - тихо каза баба Бенда, стана и взе шишето с ракия. - Тогава никой не наричаше къщата прокълната... С Радеви сме съседи, откакто се помня... От няколко поколения даже... Свестни, работливи хора... Малко дръпнати бяха, но кой си няма кусури?

Траян я последва и постави две чаши на масата. Възрастната жена напълни догоре двете чашки и продължи разказа си:

- Родила съм се, когато Бенда е била на две години... Дошла първа да ме види... Промушила се през люляковите храсти... Тогава още нямаше дувар... Мама я попитала как да ме кръсти, а тя отвърнала: „Бенда“. Мама се засмяла и казала: „Ти си Бенда, а тя как да се казва?“ „И тя - Бенда“ - отвърнала адашката.

- Послушали са едно бебе? - усмихна се той.

- Още не ми били измислили име... Защо тогава да не ме кръстят Бенда? - Възрастната жена отсипа капка ракия на земята и едва тогава отпи.

- А после? - нетърпеливо попита Траян.

- Беше най-добрата ми приятелка...

- Допреди трийсет години - подтикна я той.

- Бързаш, чедо... - погледна го с укор старата жена. - Добре - въздъхна тя. - Беше нощ като тази... Луната и звездите ги нямаше... Само една кукумявка се обаждаше откъм комина на Прокълнатата къща... Трудно заспах... Сякаш съм предугаждала, че ще се случи нещо страшно... Унесох се, а отнякъде се чу ужасен вик... Още го помня, още го сънувам...

- Била е другата Бенда, нали?

- Скочих и погледнах през прозореца... - развълнува се старицата. - Бенда се щураше по двора и виеше... Блъскаше се в стобора, в джанката... Беше само по нощница...

Траян погали баба си по ръката, за да я успокои. Тя надигна чашата и я гаврътна цялата. Въздъхна, но не можа да продължи. Отново си наля ракия.

- Искаш ли вода? - тихо я попита.

- Не.

- Какво си помисли тогава?

- Помислих си, че се е случило нещастие със Зарко... - Синът на Бенда... Беше се върнал от казармата същия ден... Защо иначе майка ще вие така?