Фриц Лейбер - Мечове и черна магия

В пиянската си умисленост, съсредоточени върху предстоящия план и обикновеното придвижване, те не погледнаха зад себе си. Там нощният смог бе по-плътен от всякога. Виещ се високо в небето козодой би видял как той се стича от всички краища на Ланкмар, от север, изток, юг, запад — от Вътрешното Море, от Голямото Солено Тресавище, от набраздените с канали житни поля, от реката Хлал — в бързо движещи се черни реки и поточета, които се сливаха и завихряха, мрачната, зловонна субстанция на Ланкмар от неговите железа за жигосване, мангали, празнични и погребални клади, огньове от кухни и камини, пещи, ковашки огнища, пивоварни, ракиджийници, горящ боклук, душни магьоснически и алхимически бърлоги, крематориуми, торфени купчини на въглищари, всички тези и много други… приближаващи се целенасочено към Сумрачната Уличка, и по-точно към „Сребърната змиорка“, а може би именно към разнебитената къща отзад, необитаема с изключение на тавана. Колкото повече се приближаваше към този център, толкова по-материален ставаше смогът, краища и късчета от валмата се откъсваха и полепваха по грубите каменни ъгли и нащърбените тухли като черни паяжини.

Но Мишелова и Фафрд просто възкликнаха с кротко, приглушено изумление към звездите, разсеяно се зачудиха доколко подобрената видимост би увеличила риска в тяхното начинание и като прекосиха внимателно Улицата на Мислителите, наричана от моралистите Атеистки Булевард, продължиха по Чумната Уличка до мястото, където се разклоняваше.

Мишелова избра левия път, който се насочваше на северозапад.

— Уличката на Смъртта.

Фафрд кимна.

След като покриволичиха малко, на трийсетина крачки пред тях се появи Евтината Улица. Мишелова спря веднага и леко опря ръка в гръдния кош на Фафрд.

Точно срещу тях, от другата страна на Евтината Улица, имаше широк и нисък отворен портал, изграден от мръсни каменни блокове. Към него водеха две стъпала, вдлъбнати от тъпчещите ги от векове крака. Оранжево-жълта светлина се разливаше от поставените в скоби факли вътре. Двамата не можеха да виждат много надалеч заради ъгъла, под който се намираше Уличката на Смъртта. Но доколкото можеха да видят, не се мяркаше никакъв портиер или пазач, нито пък който и да било друг, даже вързано на верига куче-пазач. Ефектът беше зловещ.

— А сега как ще влезем в проклетата сграда? — поинтересува се Фафрд с дрезгав шепот. — Да проучим Уличката на Убийствата за заден прозорец, който можем да разбием. Надявам се, че имаш лост в торбата си. Или да опитаме през покрива? Вече знам, че си падаш по покривите. Научи ме на това умение. Аз съм запознат с дърветата, планините, снега, леда и голите скали. Виждаш ли тази стена? — Той отстъпи от нея, приготвяйки се да я изкатери със засилка.

— По-кротко, Фафрд — каза Мишелова, продължавайки да държи ръката си пред гръдния кош на едрия младеж. — Покрива ще го пазим като резервен вариант. Стените също. И ще приема на доверие, че си майстор катерач. А що се отнася до това как ще влезем, ще минем с твърда стъпка право през онзи портал. — Той се навъси. — Или по-скоро с потропване на тояга и накуцване. Хайде, ела да се подготвим.

Той помъкна скептично мръщещия се Фафрд назад по Уличката на Смъртта, докато Евтината Улица отново се изгуби от поглед, и по пътя му обясняваше:

— Ще се престорим на просяци, членове на тяхната гилдия, която е просто клон на Гилдията на Крадците и се подслонява при нея или във всеки случай докладва пред Началниците на Просяците в Дома на Крадците. Ние ще сме нови членове, които са излезли през деня, така че не се предполага Нощния Началник на Просяците или някой от нощните стражи да познават външността ни.

— Но ние не приличаме на просяци — протестира Фафрд. — Просяците имат ужасни рани и разкривени или липсващи крайници.

— Точно за това ще се погрижа сега — изкикоти се Мишелова, измъквайки Скалпел. Като игнорира отдръпването на Фафрд и предпазливия му поглед, той огледа замислено дългата, тънка ивица стомана, която бе оголил, после с щастливо кимване откачи от колана си обшитата с миша кожа ножница на Скалпел, прибра меча и бързо омота всичко, дори дръжката, с широка лента за превръзки, която измъкна от торбата си.

— Ето! — каза той, завързвайки краищата. — Сега си имам тояжка.

— Какво е това? — попита Фафрд. — И защо?

— Защото ще съм слепец, затова. — Той направи няколко крачки, почуквайки по паважа пред себе си с омотания меч — като го държеше за ефеса, така че дръжката да е скрита в ръкава му, — и протягаше опипом напред другата си ръка. — Добре ли ти изглежда? — попита той Фафрд, обръщайки се назад. — На мен ми се струва идеално. Сляп като прилеп, а? О, стига си се притеснявал, Фафрд — платът е съвсем рехав. Мога да виждам през него доста добре. Впрочем, в Гилдията на Крадците няма да се наложи да убеждавам никого, че наистина съм сляп. Повечето просяци от Гилдията се преструват, както сигурно знаеш. А сега какво да направим с теб? Не може и ти да си сляп — прекалено е очевидно, може да събуди подозрения. — Той отпуши делвата си и отпи малко за вдъхновение. Фафрд направи същото просто заради принципа.