Фриц Лейбер - Мечове и черна магия

На Фафрд му стана ясно, че докато той и Сивия Мишелов се бяха наливали кротко в „Змиорката“, Влана бе изложила пред Ивриан, несъмнено с доста разкрасяване, своите оплаквания срещу Гилдията и си бе играла безжалостно с наивните романтични чувства на момичето и възвишените й идеи за рицарска доблест. Също така му бе ясно, че Ивриан е доста пияна. Изпразнената на три четвърти бутилка виолетово вино от далечния Кираай стоеше на ниската масичка до тях.

И все пак не можеше да направи нищо друго, освен да разпери безпомощно големите си ръце и да сведе глава повече, отколкото му налагаше ниският таван, под погледа на Ивриан, подсилен от този на Влана. В края на краищата те бяха прави. Той бе обещал.

Така че Мишелова бе първият, който се опита да отрече:

— Стига де, гълъбче — извика той весело, като затанцува из стаята, затъквайки с коприна още цепнатини, за да спре сгъстяващия се нощен смог, а после разръчка и подхрани огъня в кюмбето, — и ти също, прекрасна лейди Влана. През последния месец Фафрд е удрял крадците от Гилдията там, където ги боли най-много — в кесиите, кандилкащи се между краката им. Отмъкването на плячката от грабежите им се равнява на множество свирепи ритници в слабините им. Повярвайте ми, това боли много повече, отколкото да ги отървеш от живота с един бърз, почти безболезнен удар с меча. А тази вечер аз му помогнах в това достойно начинание — и с удоволствие ще го сторя пак. Хайде да пием. — И той звучно отпуши една от новите делви и се втурна да пълни сребърните чаши и канчета.

— Отмъщение на търгаш! — отвърна Ивриан презрително, без да се укроти ни най-малко, дори гневът й се усили. — Вие и двамата в сърцето си сте верни и благородни рицари, знам това, въпреки цялото ви сегашно клинчене. Най-малкото трябва да донесете на Влана главата на Кровас!

— И какво ще я прави ? Каква работа ще ни свърши, освен че ще оплеска килимите? — поинтересува се жално Мишелова, докато междувременно съобразителността на Фафрд най-сетне се върна, той падна на едно коляно и изрече бавно:

— Най-уважаема лейди Ивриан, вярно е, че тържествено обещах на възлюблената си Влана, че ще й помогна в нейното отмъщение, но това беше още във варварския Мразовит Кът, където кръвната вражда е нещо обичайно и общоприето за всички кланове, племена и братства на дивите северняци от Студената Пустош. В своята наивност аз мислех, че отмъщението на Влана е нещо от този тип. Но тук, в центъра на цивилизацията, аз открих, че всичко е различно и правилата и обичаите са обърнати с главата надолу. Все пак независимо дали се намира в Ланкмар или в Мразовития Кът, човек трябва да се съобразява с тези правила и обичаи, за да оцелее. Тук най-могъщото нещо, най-боготвореният идол са парите, независимо дали човек трябва да ги придобива с пот на челото, с кражба, като мачка другите или като ги мами. Тук вендетата и отмъщението не влизат в никакви правила и се наказват по-строго дори от безумното насилие. Помислете, лейди Ивриан, ако ние с Мишока донесем на Влана главата на Кровас, двамата с нея ще трябва да напуснем Ланкмар на мига, защото всички ще скочат срещу нас; докато вие без съмнение ще загубите това приказно кътче, което Мишока е създал от любов към вас, и ще бъдете принудени да направите същото, да бъдете преследвани просяци до края на живота си.

Речта бе прекрасно аргументирана и изложена… но не свърши никаква работа. Докато Фафрд говореше, Ивриан грабна отново напълнената си чаша и я пресуши. Сега тя стоеше изпъната като войник, бледото й лице се бе зачервило и тя рече язвително на коленичилия пред нея Фафрд:

— Ти пресмяташ цената! Говориш ми за вещи — тя махна с ръка към заобикалящото я пъстроцветно великолепие, — за обикновена собственост, колкото и да е скъпа, когато тук е заложена честта . Ти си дал на Влана думата си . О, нима рицарството е съвсем мъртво? Това се отнася и за теб, Мишок, който се закле, че ще прережеш жалките гърла на двама противни крадци от Гилдията.

— Не съм се клел — възрази слабо Мишелова, отпивайки голяма глътка. — Просто казах, че бих го направил . — А Фафрд успя само да свие рамене, терзаейки се вътрешно, и гаврътна за успокоение сребърното си канче. Защото Ивриан говореше със същия обвинителен тон и използваше същите нечестни, но сърцераздирателни женски аргументи, каквито би използвала майка му Мор или изоставената му любима от Снежния Клан Мара, официално призната за негова съпруга, която носеше детето му.