Фриц Лейбер - Мечове и черна магия

— Все пак вие и двамата сте пияни.

— Толкова по-добре! — увери я Мишелова с налудничава усмивка. — Пиенето може да забави малко оръжието на човек и да отслаби ударите му, но затова пък раздвижва ума и разпалва въображението, а именно от тези качества се нуждаем тази нощ. Освен това — продължи бързо той, пресичайки някакво съмнение, което Ивриан се готвеше да изкаже, — пияните мъже са извънредно предпазливи! Не сте ли виждали как залитащ пияница се стяга при вида на стражата и внимателно и кротко ги подминава?

— Да — каза Влана, — и се пльосва по лице точно когато се изравни с тях.

— Пфу! — отвърна Мишелова и отмятайки назад глава, величествено закрачи към нея по въображаема права линия. При което веднага се препъна в собствения си крак, политна напред, внезапно направи невероятно салто, без да докосва пода, и се приземи изправен, при това доста меко — пръстите, глезените и коленете му се огънаха точно в правилния момент, за да поемат удара — пред момичетата. Подът почти не протестира.

— Виждате ли? — каза той, като се изпъна, и неочаквано се люшна назад. Препъна се във възглавничката, върху която лежаха наметалото и мечът му, но с рязко извиване и накланяне успя да се задържи прав и се зае бързо да се екипира.

Фафрд се възползва от това отвличащо вниманието представление, за да напълни още веднъж тихо и бързо двете канчета. Влана обаче забеляза и го дари с такъв поглед, че той остави канчетата и отворената делва толкова пъргаво, че робата му се развя, после отстъпи от масата с питиетата, свивайки рамене в жест на примирение, и кимна с гримаса към Влана.

Мишелова метна торбата си на рамо и отвори вратата. С небрежно махване към момичетата, но без да изрече и дума, Фафрд излезе на малката площадка пред входа. Нощният смог бе станал толкова плътен, че той почти се изгуби от поглед. Мишелова махна на Ивриан и извика тихо „Чао, Мишленце“, след това последва Фафрд.

— Късметът да е с вас — извика Влана от все сърце.

— Внимавай, Мишоче — въздъхна Ивриан.

Мишелова, чиято тънка фигура се открояваше на фона на едрия силует на Фафрд, тихо затвори вратата.

Момичетата машинално обвиха ръце една около друга и зачакаха неизбежното скърцане и стенание на стълбите. То се бавеше и бавеше. Нощният смог, който бе проникнал в стаята, се разсея, а тишината оставаше ненарушена.

— Какво правят там отвън? — прошепна Ивриан. — Тактиката ли обсъждат?

Влана намръщена поклати нетърпеливо глава, след това се измъкна от обятията на другото момиче и се приближи на пръсти до вратата, отвори я и пристъпи по няколко стъпала, които простенаха жално, после се върна, затваряйки вратата след себе си.

— Няма ги — каза тя учудено, с разширени очи и леко разперени ръце.

— Страхувам се! — прошепна Ивриан и изтича през стаята да прегърне по-високото момиче.

Влана я притисна здраво, после освободи ръката си, за да залости трите тежки резета на вратата.

В Уличката на Костите Мишелова прибра в торбата си въжето с навързани възли, по което се бяха спуснали от куката за лампа. Той предложи:

— Какво ще кажеш да се отбием в „Сребърната змиорка“?

— Искаш да кажеш просто да излъжем момичетата, че сме били в Дома на Крадците — попита Фафрд без особено възмущение.

— О, не — възрази Мишелова. — Но ние не успяхме да си изпием последната чашка „от стремето“ там горе.

При думата „стреме“ той сведе поглед към обувките си от миша кожа и като се присви, започна леко да препуска на място, а петите му биеха меко по паважа. Подръпна въображаемите юзди — „Дий!“ — и усили галопа си, но рязко се отметна назад и ги опъна, за да спре — „Тпру-у!“ — когато Фафрд измъкна с лукава усмивка от робата си две пълни делви.

— Подбрах ги, докато оставях канчетата. Влана вижда много неща, но не всичко.

— Ти си разсъдлив и далновиден момък, освен че имаш известни умения с меча — рече Мишелова с възхищение. — Горд съм да те нарека свой другар.

Всеки от тях отпуши по една делва и дръпна енергичен гълток. След това Мишелова ги поведе на запад, като се олюляваха и препъваха само съвсем леко. Обаче не стигнаха до Паричната Улица, а свиха на север в една още по-тясна и зловонна уличка.

— Чумната Уличка — каза Мишелова. Фафрд кимна.

След няколко предварителни надзъртания и оглеждания те се заклатушкаха бързо през широката, пуста Занаятчийска Улица и отново по Чумната Уличка. За тяхно учудване започна да става по-светло. Като погледнаха нагоре, видяха звезди. Но нямаше вятър, духащ от север. Въздухът бе мъртвешки неподвижен.